Завръщането на Интрудър
- Автор: Кунц Стивен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на Интрудър». Краткое содержание книги:
Всички казват, че злополуката не е по моя вина, но това е вярно само донякъде. Ръководителят-кацане прекалено късно ми командва за втори кръг, но аз не биваше да увеличавам толкова тангажа с подаването на газта. Въпрос на техника. Направих го както пише в книгите и закачих въжето, но ако не бях следвал установената процедура точно в този случай, щеше да излезе по-добре.
Така е в авиацията. Ако изпълняваш всичко по инструкция, в 99 процента от времето ще се справяш, но понякога, макар и много рядко, се налага да се отклониш от установената, доказана процедура. Мигът, в който трябва да направиш това, зависи изцяло от теб — въпрос е на опит, на инстинкт — и е границата между тези, които ще доживеят, за да си умрат в леглата, и тези, които няма.
Разбира се, никой не може да каже кой е обречен и кой ще оживее. Можеш само да се надяваш, че когато предизвикателството е пред теб, ще вземеш правилното решение благодарение на инстинкта си, на тренировките, на опита си. Единственото, което знам, е, че когато ножът опре до кокала, нямам време да мисля как да се оправям. Има една тежка, но неоспорима истина: всеки, който лети, може да загине в самолета.
Мисля, че донякъде съм се примирил с тази истина. И все пак злополуката доста ме стресна. Още докато беше във въздуха, самолетът изгуби скорост и ние се блъснахме в коланите, които ни държат за седалките. В такъв момент всяко усещане идва с невероятна яснота, всяка мисъл отеква като камбана в главата ти. Чувстваш се толкова жив и времето върви толкова бавно, че после можеш да си припомниш всяка подробност. Когато усетих, че самолетът губи скорост, разбрах какво се е случило.
Закачихме се във въздуха!
Чувствах как скоростта намалява, виждах как стрелката на ъгъла на атака отива към срива, а двигателят продължава да увеличава оборотите... и разбрах, че лошо ни се пише. За миг увиснахме над палубата. След това паднахме.
Ударът от падането от близо четири фута височина ме вцепени. Знаех какво точно е станало, но не знаех дали сме се закачили стабилно. Не виждах достатъчно добре. Не знаех дали висим само на куката, дали ще останем на палубата. Не знаех също дали самолетът е цял: ако се беше пробил резервоарът с горивото, само след секунди щяхме да се взривим.
Беше страшно.
Преди няколко пъти ме е обземал подобен страх, така че този път не беше кой знае какво, но все пак, след като войната свърши и вече бях почнал да мисля за нещо друго, тази случка неочаквано ме върна към жестоката реалност.
През последните няколко дни мислих много за теб. Изкарахме страхотно в Чикаго. Макар че гостуването ми не завърши така, както го бях планирал, всичко останало беше супер. Терън е страхотно момче и родителите ти сигурно ще ми допаднат, ако ги опозная малко по-добре.“
Джейк престана да пише и препречете последния абзац. Това за родителите не беше съвсем вярно, но какво друго можеше да каже? „Баща ти е скапаняк от класа, но и така ми харесва.“
Дипломатичност. В това писмо имаше известна дипломатичност.
„Ако помислиш, животът е чудно нещо. Някои хора вярват, че всичко е предопределено, но аз — не. И все пак всички живеем с мисълта, че някъде по света има човек, когото ни е съдено да обикнем. Чудим се какъв ли е той, как изглежда, как се движи, говори, мисли, как се смее. Разбира се, няма начин да разберем това, преди да го срещнем. Съзнанието, че най-после сме го срещнали, ни осенява като чудно прозрение, сякаш сме надникнали в тайните на живота.
Сигурно човек може да се влюби от пръв поглед, но аз се съмнявам в това. Мисля, че любовта ни озарява като топлина в хубав есенен ден. Любимият човек присъства в мислите ни през повечето време — всъщност непрекъснато. Затворим ли очи, погледнем ли в далечината, седнем ли да си починем, да си поемем дъх, виждаме го пред себе си. Припомняме си как изглеждат очите му, когато се смее, как отмята глава назад, допира на пръстите му...
Любимият човек става част от нас — най-скъпоценната част.
Поне така се чувствам аз, когато мисля за теб.
Искрено твой Джейк.“
7
Бомбардирането от пикиране не се е променило много от 30-те години. Макар че максималната скорост на самолетите се е увеличила три пъти, а бомбеният товар — петнайсет пъти, техниката си е все същата.
Джейк Графтън си мислеше за това, докато групата от четири А-6 си проправяше път нагоре през пелената от разпокъсани кълбести облаци. Четирите бомбардировача, летящи в пеленг, излязоха от облаците на около 8000 фута и продължиха да се изкачват нагоре, в кристалното небе.