Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Макар и американка, завистливо си помисли Шарън, тази вечер тя е една прекрасна английска роза. Сякаш излязла от книга в конспекта на Шарън. Момиче, което ще накара човек да прочете сонетите на Джон Дън.
Нито една подробност не бе пропусната. Обувките на Беки бяха от сатен, в много бледорозово — като изчервила се бяла роза. Бе достатъчно висока и можеше да носи ниски обувки. Нежни малки кичури ограждаха аристократичното й лице и носеше съвсем малко грим — фон дьо тен, мъничко руж и бял молив на долните клепачи, за да заблестят очите й. Изглеждаше като портрет на Гейнзбъро. Нямаше вечерна чантичка, преметната на елегантната й китка — стаята й се намираше на горния етаж и щеше да е престараване. Но — и това би направила само жена със синя кръв, помисли си Шарън, а приятелката й бе чистокръвна аристократка, макар и с американски акцент — Беки носеше ветрило, закрепено за лявата й ръка. Истинско ветрило, старинна вещ от пера и бяла дръжка от слонова кост, изрисувана нежно като дантела. Вече на два пъти го бе размахала пред лицето си, като рязко дръпваше дръжката, сякаш без да забелязва, така че то се разтваряше като опашка на паун…
Преглътна тежко. Харесвам Беки, напомни си Шарън. Няма защо да се държа лошо с нея само защото е толкова красива.
— Кога според теб ще пристигнат първите гости?
— На поканите пише седем, така че е най-добре да съм долу в седем без пет.
— Никой няма да се появи преди седем и половина.
— Но ако някой дойде… Не мога да карам гостите си да чакат — твърдо заяви Беки.
Шарън се отпусна тежко на едно избродирано кресло от седемнадесети век.
— Взискателната домакиня. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Понякога си безмилостна.
Беки се засмя:
— Аз ли? Не съм.
Шарън я изгледа сериозно:
— Напротив, скъпа. Може и да не го съзнаваш още, но е така.
— Защо го казваш? Та аз съм лесен противник.
— Наистина ли? Рупърт ще дойде, нали?
Беки усети как в стомаха й под пристегнатия корсет пърхат пеперуди. Това бе най-големият й триумф след пристигането й в Англия. Не, поправи се тя, единственият й. Още щом Шарън бе подхвърлила възможността да събере семейството заедно — и тя да играе ролята на господарката на Феърфийлд — Беки се бе замислила за Рупърт. Братовчед й. И по-точно — неин далечен братовчед. Което означава, че не са чак толкова близки роднини. Но Рупърт имаше — едно предимство пред нея — беше мъж.
Семейството притежаваше титла. Сега тя принадлежеше на Рупърт, а не на нея. Той бе лорд Ланкастър. Неин прадядо, Джерард, четиринадесетият барон, бе имал малък брат. Много по-млад, близо с двайсет години.
Почитаемият Хърбърт Ланкастър имаше наследници — четирима сина, най-големият от тях — Джон, се падаше първи братовчед на дядо й. Но заради разликата във възрастта бе пораснал заедно с баща й. А синът му Рупърт, само две години по-голям от нея, се падаше втори братовчед на баща й и неин трети братовчед.
Но Беки, която нямаше братя и сестри, никога не се бе виждала с единствения си роднина от своето поколение. И за всичко бе виновен полът й.
Беше сбъркала пола.
Баща й имаше само една сестра, а неговият баща — две сестри. Така брат й се бе оказал сетната надежда за рода на Джерард Ланкастър. Трима единствени синове и последният бе загинал заедно с баща си още като пеленаче.
Хърбърт Ланкастър не бе имал подобни проблеми. Имаше четирима сина и сега Уилям, най-малкият, ръководеше „Ланкастър Холдингс“ заедно с чичо Хенри. Беки не познаваше никого от тях. Щеше да ги види тази вечер. Но докато растеше, единствено Джон я бе притеснявал.
Джон Ланкастър бил забелязал липсата на наследници от мъжки пол в по-старшия клон на семейство Ланкастър. Не се надявал, че братовчед му Робърт ще умре или пък синът му. Но веднъж го подразнил относно завещанието му. Какво щяло да стане с Ребека в случай на нещастие?
Беки бе виждала баща си само на снимки, но обичаше да си представя сцената. Как баща й поглежда студено братовчед си. И казва:
— Тогава Беки ще наследи Феърфийлд.
— О, не, Робърт! — възразил Джон. — Феърфийлд е наследствен имот. Ще го наследя аз. Къщата трябва да се предава заедно с титлата. Би трябвало да ти е ясно.
Но баща й не се съгласил. Изобщо. Казал го на братовчед си, спорът ставал все по-разгорещен, докато накрая Джон изхвърчал от къщата и никога повече не проговорил на баща й.
Джон бе починал след Робърт. Прекалено много пържоли и печени бъбречета, прекалено много сирене и бисквити. Не нещо драматично като автомобилна катастрофа — просто банален инфаркт. Беки съжаляваше, че така и не се бяха помирили. Струваше й се ужасно да умрат, ядосани един на друг, без да се сдобрят. „Дали Джон бе изпитал съжаление в сетния си миг?“, запита се тя. Ами баща й?