Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
— облечено. Но първо щеше да провери как е простреляният й пациент.
Докато минаваше покрай дежурната сестра, тя я погледна от другата
страна на гишето.
— Здравейте, д-р Уиткъм. Идвате да проверите пациента ли?
— Да, Шалонда. Нали ме знаеш, не мога да ги оставя на мира. В коя
стая го настанихте?
— Номер шест. Фей е при него, отиде да провери дали е добре.
— Виждате ли защо ви обичам? Най-добрият екип на интензивно
хирургическо отделение в града сте. Между другото, посети ли го някой?
Открихме ли някого от близките му?
— Обадих се на телефонния номер от медицинския му картон. Този, който вдигна телефона, каза, че живее в апартамента от десет години и не
е чувал за Майкъл Клосник. Така че и адресът е фалшив.
Шалонда направи гримаса и двете изрекоха едновременно: — Наркодилър.
Джейн поклати глава.
— Не съм изненадана.
— Нито пък аз. С тези татуировки по лицето не прилича на
застрахователен агент.
— Не и ако не застрахова професионални борци.
Шалонда се засмя, а Джейн й помаха и тръгна към стаята.
Номер шест беше в дъното на коридора вдясно. Пътьом посети други
двама пациенти, които беше оперирала: жена с перфорирани черва от
неуспешна липосукция и мъж, нанизал се на ограда при катастрофа с
мотор.
Стаите в интензивното хирургическо отделение бяха с площ девет на
девет метра. Предната стена на всяка от тях беше стъклена, със завеса, която можеше да се дръпне за повече уединеност, и нямаха прозорец и
репродукция на Моне или телевизор, на който да гледаш Реджис и Кели.
Ако си толкова добре, че да те вълнува какво ще гледаш, значи не си за
тук.
Единствените екрани и картини бяха тези на апаратурата, заобикаляща леглото.
Когато Джейн стигна до шеста стая, Фей Монтгомъри, истински
ветеран, проверяваше системата на пациента.
— Добър вечер, д-р Уиткъм.
— Фей, как си? — Джейн остави чантата си и взе медицинския
картон, който седеше в стойка до вратата.
— Добре съм, и преди да попиташ, той е стабилен, което е
невероятно.
Джейн прелисти картона до най-новите данни.
— Самата истина.
Тя тъкмо щеше да затвори картона, когато се намръщи при вида на
числото в левия ъгъл. Десетцифреният идентификационен номер на
пациента беше много по-различен от тези, които се даваха на
новоприетите пациенти и тя провери годината на създаване на картона: 1974. Разлисти и откри още две приемания в спешното отделение: едното
за нараняване с нож, а другото за свръхдоза наркотици. Годините бяха 71-
ва и 73-та.
По дяволите, беше виждала подобни случаи. Нулите и седмиците биха
могли да си приличат, ако ги пишеш бързо. Болницата мина към
завеждане на картоните в компютър чак в края на 2003 година и преди
това всичко беше писано на ръка. Този архив беше цифровизиран с
помощта на компютърна програма, която е разчела грешно написаното и
вместо ‘01 и ‘03 е пренесла човека в седемдесетте.
Освен това… датата на раждане не можеше да е истинска. Според
записаното пациентът трябваше да е бил на трийсет и седем години преди
три десетилетия.
Тя затвори папката, положи длан върху нея и каза: — Трябва да изискваме по-голяма прецизност от фирмата за
дигитализация.
— Знам. И аз забелязах. Слушай, искаш ли да останеш с него насаме?
— Да, би било чудесно.
Фей се спря на вратата.
— Чух, че си се справила страхотно в операционната тази вечер.
Джейн се усмихна леко.
— Екипът беше страхотен. Аз просто свърших моята част. О, забравих да кажа на Шалонда, че поемам английския щанд на пролетния
базар. Би ли й предала…
— Да. И преди да си попитала, тя пак ще е Херцогът тази година.
— Добре, можем да се тормозим взаимно още шест седмици.
— Тя точно затова го избра. В служба на обществото, така че ние
останалите да можем да ви гледаме. И двете сте толкова всеотдайни.
След като Фей си тръгна, Джейн дръпна завесата и отиде до леглото.
Пациентът беше интубиран и поставен на командно дишане от апарат, нивата на кислород бяха приемливи. Кръвното налягане беше стабилно, но
ниско. Сърдечният ритъм беше слаб и изглеждаше странно на монитора, но все пак той имаше шесткамерно сърце.
Боже, това негово сърце.
Тя се наведе над него и започна да изучава чертите му. Бял, по
произход вероятно от Централна Европа. С хубава външност, не че това
беше от значение, въпреки че красотата му беше поразвалена от тези
татуировки на слепоочието. Тя се приближи още малко, за да види по-
добре мастилото по кожата му. Трябваше да признае, че заплетените