Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
Стенуолд напразно се опитваше да прецени разстоянието до замъка — може би половин миля, може би доста повече или доста по-малко. Нямаше представа колко големи са замъците по принцип, оттам идеше и затруднението му с определянето на мащаба.
Разбира се, Федерацията беше огромна и под еднолично управление. Когато сам човек управлява такава територия, сигурно има нужда от замъци като допълнителни центрове за контрол.
— Добре ли си, Трудан?
Стенуолд подскочи, стреснат от гласа на Аланмост. Авиаторът спускаше въжетата на балона.
— Лошо ли сме пострадали?
— Смятай ден-два да закърпя балона и още един да го напълня с газ.
— Съжалявам за „Момата“ — започна Стенуолд, но Аланмост махна с ръка.
— И по-лошо сме виждали двамцата с нея. — Изглеждаше много уморен, под очите му тъмнееха сенки и Стенуолд съобрази, че авиаторът не е спал нито час от началото на бурята. — Преди не бях летял до Федерацията и явно е трябвало да слушам по-внимателно онези, които са летели. Всички казваха, че около Бариерния рид времето ставало променливо.
— Променливо — повтори Стенуолд, а после събра мислите си и попита: — Значи сме във Федерацията?
— И още как — чу се гласът на Дестрахис. Стенуолд се обърна и го видя да излиза от трюма. Главата му беше превързана — явно и пасажерите долу бяха платили данък на бурята. Фелисе беше излязла на палубата преди него, стоеше до парапета, без да се държи въпреки наклона, и обхождаше с поглед пейзажа.
— Дали знаете къде точно се намираме? — попита паякородният лекар. — Федерацията е голяма.
— Нищо ли не ти изглежда познато? — попита на свой ред Стенуолд.
— Федерацията е голяма колкото половината Равнини, взети заедно, ако не и повече, майстор Трудан. Дори водните кончета едва ли биха се ориентирали само по гледката, какво остава за мен. Единственото що-годе сигурно е, че все още сме в южните й краища, иначе земята щеше да е покрита със сняг, но тази информация едва ли е особено полезна.
— Ще имате достатъчно време да попитате местните — изтъкна Аланмост. — А ако успеете и да докарате неколцина, за да свалим „Момата“ от дървото, ще съм ви дълбоко благодарен.
Стенуолд кимна и погледна отново към замъка. Питаше се кой ли е щурмувал стените му и дали обитателите му са чували някога за Равнините. И което беше по-важно — дали въпросните обитатели са видели светлия балон на „Момата“, заседнал в клонаците като непослушна луна, и какво ще направят, ако са го видели.
— Ще слезем — потвърди той. — Трябва да разберем колко остава до Суон Рен и дали не сме се отклонили от курса. Йонс, оставям те да се оправяш сам с ремонта. Дестрахис, Фелисе, време е да си заработите прехраната.
— Удобствата на пешеходците явно не са приоритет тук, във Федерацията — отбеляза Стенуолд, след като прегази поредната затлачена от бурени тераса. Местните растения, омесени с високата трева, до едно бяха покрити с къси власинки, от които кожата по ръцете на Стенуолд се покри с обрив и той, волю-неволю, нахлузи тежките си занаятчийски ръкавици, защото единственият начин да се катери нагоре беше да си помага, като се хваща за храстите.
Замъкът сякаш изобщо не се приближаваше. Първоначалната му преценка за разстоянието явно се оказа погрешна, но през далекоглед всичко изглежда близо.
Стояха на върха на поредното възвишение — решили бяха да се движат по права линия въпреки стръмния терен, защото обиколният маршрут в ниското със сигурност щеше да ги отведе встрани от целта. Земята наоколо, така варварски терасирана, изглеждаше странна и чужда в очите на Стенуолд.
— Защо им е трябвало да обезобразяват така хълмовете?
Дестрахис го погледна учудено.
— Това е обработваема земя, майстор Трудан.
Стенуолд вдигна високо вежди.
— Е, значи реколтата им от бурени е първокласна. Не знам какво друго да кажа.
— Добре де, било е обработваема земя — призна Дестрахис. — Поне от пет години е изоставена, може и от повече. Чудя се къде ли точно се намираме.
— И аз — каза Стенуолд и пое по нанадолнището. Земята беше осеяна с големи буци и всяка крачка по стръмния склон беше изпитание за ставите му. Чувал беше за стъпаловидното земеделие, разбира се. От племенницата си знаеше, че молецородните го използват масово поради липса на място. Очаквал беше, че Федерацията, с нейните обширни и незасегнати от индустриалното производство територии, ще е по… по-натурална някак. А тук всяка педя земя носеше белезите, позараснали макар, на драстична човешка намеса. Дори му се беше сторило, докато стоеше на поредното възвишение, че съзира поток, врязал се прав като конец през хълмистия терен. Плавателни канали? Водните кончета нямаха нито автовозила, нито релсови пътища, така че изграждането на канали изглеждаше логично, но да изсечеш няколко квадратни мили гора му се струваше безумно. — Много земя има тук. Толкова ли не са могли поне един хълм да оставят на мира?