Поглед в мрака

После, няколко часа преди зазоряване, ветровете поутихнаха и Аланмост го прати в трюма. Стенуолд се срина на пода до люка, уморен и схванат до смърт, с ожулени длани, разранени кокалчета и голяма синина на челото от сблъсъка си със страничното перило на гондолата, което, за щастие, се оказа достатъчно здраво и не се счупи под тежестта му.

Неизвестен брой часове по-късно Стенуолд се събуди. Вятърът беше спрял или поне утихнал дотолкова, че да не се чува в трюма. Гондолата обаче се движеше зле — не се носеше плавно като преди, а се люлееше странично.

„Сякаш вече не сме във въздуха“ — притесни се Стенуолд. Мобилизира се, изкачи се по стълбата и избута капака. Посрещна го ярка слънчева светлина и синьо небе, грейнало през решетка от клони.

Балонът на „Момата“ също беше там — пробит от няколко клона и изместен силно встрани, но все още запазващ формата си.

Стенуолд се изкатери на палубата, която се поклащаше леко в дървесната си люлка.

— Къде сме, да опустее дано? — измърмори той, като се оглеждаше притеснено. Пейзажът беше полупланински, със стръмни възвишения, но явно нещо странно се беше случило с него в миналото, защото много от хълмовете приличаха на пресечени конуси с плоски върхове и терасирани склонове, спускащи се към долините. „Земеделие?“ — зачуди се Стенуолд. Това обяснение му се стори най-логично, макар че заравнените терени бяха обрасли с трева, а гъстите храсталаци показваха, че земята не е обработвана от много години.

„Пътувахме на север — спомни си той. — Подминахме Доракс и връх Хейн, а после видях… сигурен съм, че видях Бариерния рид. Какво друго може да е било? Във Федерацията ли сме, или вятърът ни е отвял някъде другаде?“ Обърна се и тръгна по наклонената палуба, оглеждайки се за познати ориентири, но бурята явно ги беше отнесла по-далеч от очакваното. Като тяхното дърво имаше още дузина, с голи клони и толкова високи, че от гондолата до земята имаше поне десетина метра, макар „Момата“ да висеше от най-долните разклонения. На хоризонта тъмнееше гъста гора, но Стенуолд не можа да прецени дали и тя е съставена от подобни чудовищни представители на местната флора или от дървета с по-нормални размери.

Онова, което задържа вниманието му обаче…

На теория знаеше как изглеждат, разбира се, но такива постройки не можеха да се видят в нито една от познатите му земи. Равнините можеха да се похвалят с масивни крепостни стени около градовете си, с укрепени села и военни постове, с палисади и фортове. Но не и със замъци. Отбранителната концепция на мравкородните, която задаваше тона в целите Равнини, имаше за цел да защити цялата общност, а не да съсредоточи отбраната около центъра, като нехае за откритите поселища по периферията. Равнините не познаваха и самотните бастиони, издигнали снага в пущинака. Тук обаче имаше истински замък, цели шест ката висок, построен от бели каменни блокове и с асиметрична корона от кули, извити към центъра. Благодарение на тях хората в замъка не само виждаха околността като на длан, но можеха лесно да се защитят и от въздушно нападение.