Хипнотизаторът

Къщата на Айда е доста малка, само три етажа. Изглежда изненадващо идилична, старовремска и вдъхваща сигурност. Поглежда снимката, която му даде Симоне. Момиче с пиърсинг и черен грим около очите. Той се чуди защо му е трудно да си я представи в тази къща, седнала на кухненската маса, в стая, в която плакатите с коне са сменени с плакати на Мерилин Менсън.

Кенет се кани да слезе от колата и да се промъкне до балкона, който според него е на Айда, но се спира, когато вижда фигура на едър човек да се движи напред-назад по пътеката зад къщите.

Изведнъж вратата се отваря. Айда излиза. Изглежда, бърза. Тя се оглежда през рамо, вади кутия цигари от чантата си, взима една цигара с устни направо от кутията, запалва я и пуши, без да забавя крачка. Кенет я проследява в посока към станцията на метрото. Смята да говори с нея, когато разбере накъде е тръгнала. Един автобус минава с трясък и отнякъде се чува кучешки лай. Изведнъж Кенет вижда как високата фигура, която се движеше зад къщите, се втурва към Айда. Тя сигурно го е чула, защото се обръща. Той се приближава тичешком. Тя изглежда щастлива, цялото й лице се усмихва: бледо напудрените бузи и гримираните в черно очи изведнъж са напълно детски. Фигурата скача с два крака пред нея. Тя го потупва по бузата и той я прегръща. Те целуват върховете на носовете си и после Айда маха за довиждане. Кенет се приближава и предполага, че голямата фигура трябва да е брат й. Той стои неподвижно и гледа след Айда, маха малко и после се обръща. Кенет вижда лицето на момчето, кротко и открито. Едното му око е силно кривогледо. Кенет спира под една улична лампа и чака. Момчето се приближава с големи, тежки крачки.

— Здравей, Нике — казва Кенет.

Нике се спира и го поглежда уплашено. В ъгълчетата на устата му се е събрала слюнка.

— Не може — казва той бавно и очакващо.

— Казвам се Кенет и съм полицай. Или по-скоро, малко съм остарял и съм пенсионер, но това не променя нищо, все пак съм полицай.

Момчето се усмихва учудено.

— Имаш ли пистолет тогава?

Кенет поклаща глава.

— Не — лъже той. — И полицейска кола нямам.

Момчето става сериозно.

— Когато остаря, ли ти ги взеха?

Кенет кима.

— Да.

— За да хванеш крадците ли си дошъл? — пита Нике.

— Какви крадци?

Нике си дърпа ципа.

— Понякога ми взимат разни неща — казва той и рита земята.

— Кой ти ги взима?

Нике го гледа нетърпеливо:

— Крадците.

— Да, вярно.

— Шапката ми, часовника, един хубав камък с блестящ ръб.

— Страх ли те е от някого?

Той клати глава.

— Значи, всички тук са добри? — пита Кенет след малко.