Обречени на безсмъртие

— Защо? — попитах аз, напълно объркана.

— Помниш ли онзи ден в кафенето, когато за малко да се превърнеш в епизод от историята на Париж?

Кимнах.

— Шарлот ти даде знак да отидеш при тях и затова ти се премести навреме, и камъкът от фасадата не те улучи. Само че аз бях този, който й казах, че това предстои да се случи.

— Ти беше ли там? — попитах, спрях и го зяпнах.

— Да… духом. Не и телом — отвърна Венсан и ме привлече до себе си.

— Духом ли? Нали не бяхте духове?

Той отпусна ръката си върху моята и аз отново се почувствах така, сякаш са ми сложили мини доза транквиланти.

— Престани с това „докосване за даряване на спокойствие“. Просто ми обясни. Ще проявя разбиране. — Венсан не премести ръката си, но топлотата, която излъчваше, изчезна. Усмихна се виновно, сякаш го бях спипала да преписва на изпит.

Нямаше нужда да показвам колко съм доволна, че владеех положението. Освен че научих, че момчето, което харесвах, е безсмъртно, ми се налагаше да разучавам малко по малко какви свръхестествени качества притежава. Досега не се беше случвало да загубя самообладание. Поне не много. Добре де, изключвам случая, когато видях как загина Жул. Както и след това, когато открих снимките на страниците с некролози. И когато открих Венсан „мъртъв“ в леглото му. Всеки би изперкал, ако се озовеше в подобно положение.

Венсан заговори и аз се опитах да се съсредоточа.

— Ще се върна на духовното. Като казах, че съм бил с Шарлот и Шарл — може да се каже, че това е начинът ни на действие като ревенанти. Обикновено се движим по трима, когато „вървим пеша“. Така казваме, когато… ами… когато патрулираме. Тогава, ако нещо се случи…

— Както с Жул в метрото ли?

— Именно. Тогава другите ще предупредят Жан-Батист, който ще се погрижи да си върнем тялото.

— Как успява? Да не би да има връзки в градската морга?

Бях задала въпросите шеговито, но Венсан се усмихна и кимна.

— И в полицията, и на други места.

— Много удобно — отбелязах аз и се постарах да не издавам изненадата си.

— Много — потвърди той. — Сигурно мислят, че Жан-Батист е или гангстер, или некрофил, но парите, които плаща за подобни услуги, карат хората да забравят въпросите.

Аз мълчах и си мислех колко е сложно спасяването на човешки живот от немъртвите. А пък аз, без да искам, се бях натресла на добре организираното им парти. Нищо чудно, че не бях в списъка с гостите на Жан-Батист.

— Шарлот обясни, че когато спим, телата ни са мъртви, но умовете действат.

Кимнах.

— Тя доста опрости нещата. Всъщност през първия от трите „спящи“ дни ние сме мъртви и телом, и духом. Всичките ни функции са изключени като на всеки друг труп. На втория ден обаче превключваме на друг режим — тогава вече сме мъртви само „телом“. Ако сме били ранявани след последния сън, тялото ни започва да се лекува. Тогава умът се събужда. В продължение на два дни съзнанието ни може… един вид се отделя от тялото. Можем да пътуваме. Можем да разговаряме помежду си.