Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Уилсън сръбна от чая си, задържа чашата с голямата си ръка и промълви:
– Половината ѝ череп беше хлътнал навътре. По снега имаше кръв. Разбрах, че вратът ѝ е счупен. А имаше и... да.
Сладникавата, невъзможна за объркване миризма на човешки мозък сякаш изпълни ноздрите на Страйк. Беше я усещал неведнъж. Не се забравяше.
– Изтичах обратно вътре – продължи Уилсън. – И двамата Бестигуи бяха във фоайето. Той се опитваше да я прибере горе, за да се облече, но тя не спираше да вика. Поръчах им да позвънят в полицията и да държат под око асансьора, в случай че той реши да слезе с него. Грабнах служебния ключ от задната стаичка и изтичах горе. На стълбите нямаше никой. Отключих вратата към апартамента на Лула...
– Не се ли сети да вземеш нещо със себе си за самозащита? – прекъсна го Страйк. – Все пак си мислел, че горе има човек, който току-що е убил жена.
Настана пауза, най-дългата до момента.
– Реших, че няма да ми е нужно – отвърна Уилсън. – Мислех си, че ще го надвия без проблем.
– Кого да надвиеш?
– Дъфийлд – тихо каза Уилсън. – Мислех, че Дъфийлд е там горе.
– Защо?
– Предположих, че е влязъл, докато съм бил в тоалетната. Знаеше кода за входната врата. Помислих, че се е качил горе и тя му е отворила. Чувал ги бях да се карат преди. Чувал съм го и него ядосан. Да. Помислих, че той я е блъснал. Но когато се качих в апартамента, той беше празен. Погледнах във всяка стая, нямаше никой. Надникнах дори в гардеробите, но – нищо. Прозорците в дневната бяха широко отворени. Онази нощ беше много мразовита. Не ги затворих, не пипах нищо. Излязох и натиснах бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага, беше на нейния етаж. Празен беше. Изтичах обратно долу. Семейство Бестигуи бяха в апартамента си, когато минах покрай вратата им. Тя още пищеше, а той все така продължаваше да ѝ вика. Не знаех дали вече са уведомили полицията. Грабнах мобилния си телефон от поста на охраната и излязох навън при Лула, защото... не ми се искаше да я оставя да лежи там сама. Но още преди да съм натиснал деветката, чух сирените. Пристигнаха бързо.
– Някой от семейство Бестигуи ги беше повикал, така ли?
– Да. Той беше позвънил. Пристигнаха двама униформени с кола.
– Добре – рече Страйк. – Искам да си изясня един въпрос. Повярва ли на госпожа Бестигуи, като ти каза, че е чула мъж в горния апартамент?
– О, да – отвърна Уилсън.
– Защо?
Уилсън се намъщи леко, явно разсъждаваше, а погледът му бе отправен към улицата над дясното рамо на Страйк.
– В този момент не ти е дала подробности, така ли? – попита Страйк. – Нищо за това какво е правела, когато е чула мъжа? Нищо, за да обясни защо е била будна в два през нощта?
– Не – отсече Уилсън. – Тя изобщо не ми даде никакви обяснения. Убеди ме поведението ѝ. Беше в истерия. Тресеше се като мокро куче. Все повтаряше: „Горе има мъж, той я блъсна.“ Сериозно уплашена беше. Само че там нямаше никой. Мога да ти се закълна в живота на децата си. Апартаментът беше празен, асансьорът беше празен, стълбището беше празно. Ако той е бил там, къде се е дянал?
– И така полицията дойде – каза Страйк, като се върна в съзнанието си към тъмната заснежена улица и мъртвото тяло. – Какво се случи после?
– Когато госпожа Бестигуи видя полицейската кола от прозореца си, дойде право долу по халат, а мъжът ѝ тичаше след нея. Тя излезе на улицата, на снега, и започна да им крещи, че в сградата има убиец. Наоколо вече започнаха да светват лампи, виждаха се долепени до прозорците лица. Половината улица се беше разбудила. Хора наизлизаха по тротоарите.
Един от полицаите остана до трупа и се обади по радиостанцията си за подкрепление, а другият тръгна с нас – с мен и семейство Бестигуи – и влязохме обратно. Той ги накара да си идат в апартамента и да чакат там, а от мен поиска да му покажа сградата. Пак се качихме на най-горния етаж, отворих входната врата на Лула и го поведох из апартамента с отворения прозорец. Той го огледа. Показах му асансьора, все така на нейния етаж. Той попита за средния апартамент, така че отворих и него със служебния ключ.
Вътре беше тъмно и алармата се включи, когато влязохме. Преди да успея да напипам ключа за осветлението или да стигна до панела за алармата, полицаят се препъна в масичка по средата на входното антре и събори една огромна ваза с рози. Тя се разби и целият под плувна във вода с разпръснати в нея стъкла и цветя. Големи ядове брах после покрай това...
Огледахме жилището. Беше празно до последната стая и дрешник. Прозорците бяха здраво затворени. Върнахме се долу във фоайето.