Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

След като прочетох текстовете на Най, наистина не ми беше до това да говоря с нея, а и не знаех със сигурност дали е редно да кажа на някой друг за тях. А първото нещо, което бе направила тя, беше да качи селфита в Инстаграм и да се обади на кого? На Маз Харисън?

— Къде е драмата? — Роуз се озъби рязко.

— Баща ти ще разбере, че някакъв тип те е измъкнал от затвора — предупредих я.

— Не, няма, пък и не се интересува толкова от мен. — За миг Роуз изглеждаше разочаровано. — Тази сутрин му заявих, че имам махмурлук, само за да видя как ще реагира, а той каза, че след няколко седмици ще вземем дипломите си, че съм умно момиче и че ако спра да върша глупости, ще имам светло бъдеще. Но ако съм решила да съсипя собствения си живот, той не можел да направи нищо повече, трябвало да се съсредоточи върху Аманда. Всъщност тя е всичко, за което го е грижа, сякаш щастието на Аманда е основната му работа. А пък аз, аз съм просто неудобен елемент, страшно огромен, досаден придатък към безкрайния им меден месец.

— Е, поне си е бил вкъщи — отбелязах аз. — Тате не беше, когато се събудих тази сутрин. Дори не знам дали се е прибирал.

— Ох, кой изобщо се нуждае от бащи? Всъщност така е подобре — каза Роуз, като избърса с палец червилото от бузата ми. — Животът щеше да бъде далеч по-скучен, ако го беше грижа. И нямам нужда той да се интересува от мен, така или иначе, имам си ново татенце!

— Отврат — изпъшка Лио.

— Какво въобще означава това? — попитах, докато звънецът биеше.

— Какво мислиш, че означава?

Мили боже, Роуз беше вбесяваща.

— Репетиция на обяд — обърна се Лио към нас и се затича да влезе в час, очевидно с огромно желание да избяга от драмата на Роуз и саркастичните ѝ намеци за по-възрастни мъже.

— Да, шефе! — Роуз го поздрави, преди да се обърне към мен. — Той мисли, че съм пълен гъз, нали?

— Ти си пълен гъз — отбелязах. — Освен това откога те е грижа какво мислят другите за теб и какво, по дяволите, искаше да кажеш с това ново татенце, защото прозвуча шибано зловещо.

— Само се закачам — каза Роуз. — И ми пука, пука ми какво мислите за мен вие двамата, както и Най. И може би малко Лекридж.

Когато коридорът опустя, тя свали очилата, зад тях дебелият черен грим около очите, който обикновено носеше, беше изчезнал, виждаха се само бледите ѝ сини очи, зачервени по краищата и подути от плач.

— За останалите лайнари не ми пука.

Притеглих я и я прегърнах, изгубвайки се в сладкия аромат на облака от косата ѝ.

— Лио не мисли, че си гъз — успокоих я аз. — Но аз определено смятам така.

Тя ме удари доста здраво в ребрата, но поне се смееше, докато я гледах как влиза в час, а слънчевите очила отново бяха на неизменното им място.