Японският любовник

В "Ларк Хаус", където съществуваше потискащо мнозинство от жени, Жак Дьовин се считаше за звезда, тъй като бе единственият джентълмен измежду двайсет и осмината мъже в дома. Наричаха го Французина не защото се бе родил във Франция, а заради префинените му обноски – правеше път на дамите, поднасяше им стола, когато сядаха, и никога не забравяше дюкяна си отворен; освен това умееше да танцува, въпреки че гръбнакът му бе изкуствено подсилен. Деветдесетгодишен, той се движеше изправен благодарение на пластини, винтове и гайки по гръбначния стълб; имаше остатъци от къдрава коса и играеше карти, като доста безочливо лъжеше. Тялото му бе здраво, с изключение на обикновен артрит, високо кръвно и неизбежна глухота, присъщи на старостта, а умът му беше доста бистър, но не толкова, че да си спомня какво е обядвал. Затова беше във второ ниво, където му се предоставяше необходимата помощ. Беше постъпил в "Ларк Хаус" с третата си жена, която оцеляла само три седмици, преди да загине, премазана на улицата от разсеян велосипедист. Денят на Французина започваше рано – вземаше си душ, обличаше се, избръсваше се и с помощта на Жан Даниел, асистент от Хаити, пресичаше паркинга, подпрян на бастуна си и предпазливо оглеждащ се за възможни велосипедисти, и отиваше до близкото кафене "Старбъкс" на ъгъла, където изпиваше първата от петте си чаши кафе за деня. Развеждал се бе веднъж и овдовявал два пъти, ала никога не бяха му липсвали любовници – прелъстявал ги бе изкусно като факир. Неотдавна бе изчислил, че се е влюбвал шейсет и седем пъти, и мигом отбеляза числото в тефтерчето си, за да не го забрави, понеже лицата и имената на щастливките постепенно се изтриваха от паметта му. Имаше няколко припознати деца плюс едно от тайна връзка с жена, чието име не помнеше, както и племенници – неблагодарни до един – които брояха дните до преселението му в отвъдното, за да го наследят. Носеха се слухове, че имал натрупано състояние, спечелено с много дързост и малко скрупули. Той признаваше сам, без капка разкаяние, че е прекарал известно време в затвора, откъдето излязъл с пиратски татуировки по ръцете, които отпуснатата кожа, петната и бръчките бяха заличили, и че спечелил значителни суми от спекулации със спестяванията на тъмничарите.

Въпреки интереса към него, проявяван от няколко дами в "Ларк Хаус", които не му предоставяха много поле за любовни маневри, Жак Дьовин се увлече по Ирина Базили от първия миг, в който я видя да се движи с бележника си за записки и с изпъкналия си задник. Девойката нямаше и капка карибска кръв и затова този задник на мулатка бе чудо на природата, уверяваше Французина след първото си мартини, удивен, че никой друг не е забелязал въпросния феномен. Беше прекарал най-хубавите си години в бизнес между Пуерто Рико и Венецуела, където се бе научил да преценява жените отзад. Тамошните епични седалищни части се бяха запечатали завинаги в ретините му; сънуваше ги, привиждаха му се навсякъде, дори и на такова неблагоприятно място като "Ларк Хаус", и то у жена, толкова слаба като Ирина. Неговият старчески живот без проекти и амбиции ненадейно се изпълни с тази късна и всеобемаща любов и наруши спокойното му ежедневие. Малко след като се запозна с нея, той ѝ показа възторга си, подарявайки ѝ скарабей от топаз и диаманти – едно от малкото бижута, останали от покойните му съпруги, което бе успял да спаси от хищните си потомци. Ирина не прие подаръка, но отказът ѝ изстреля кръвното налягане на влюбения в облаците, та се наложи тя да остане до него цяла нощ в "Спешната помощ". Както си лежеше с включена във вената му банка със серум, Жак Дьовин с въздишки и укори директно ѝ призна безкористното си и платонично чувство. Желаеше единствено тя да е при него, да отморява поглед в нейната младост и красота, да слуша кристално-чистия ѝ глас, да си представя, че и тя го обича, макар и като дъщеря. Всъщност съгласен бе да го обича дори като прадядо.