Японският любовник

– Обърни специално внимание на депресията, Ирина. Тук е много разпространена. Ако забележиш, че някой се изолира, унил е, не става от леглото, без да е болен, или престава да се храни, ела веднага и ми кажи, ясно ли е?

– А ти какво правиш в такива случаи, Лупита?

– Зависи. Галя ги. Винаги приемат ласките с благодарност, защото старците си нямат никого, който да ги докосва. Или пък ги увличам с някой телевизионен сериал. Никой дори не си помисля да умира, преди да е видял края. Други намират облекчение, като се молят, но тук има много невярващи и този метод е неприложим за тях. Главното е да не ги оставяш сами. Ако мен ме няма, казваш на Кати, тя знае как да действа.

Доктор Катрин Хоуп, обитателка на дома от втория етаж, първа посрещна Ирина е добре дошла от името на общността. На шейсет и осем години, тя беше най-младата от всички старци. Откакто преди две години се бе наложило да седне в инвалидна количка, тя бе избрала помощта и компанията, които се предлагаха в "Ларк Хаус". За изминалото от момента на постъпването си време се беше превърнала в душата на дома.

– Старите хора са изключително забавни. Живели са много, говорят каквото си искат и хич не се интересуват от чуждото мнение. Тук никога няма да скучаеш – каза тя на Ирина. – Обитателите са образовани хора и докато са в добро здраве, продължават да учат и да експериментират. В тази общност съществува стимулация и се избягва най-лошият бич на старостта, самотата.

Ирина беше осведомена за прогресивния дух на хората в "Ларк Хаус", прочул се от няколкократното си присъствие в новините. Съществуваше листа на чакащи от години, за да бъдат приети, и тя би била много по-дълга, ако мнозина от кандидатите не си отиваха от този свят, преди да им дойде редът. Старците в дома бяха неоспоримо доказателство, че ограниченията на възрастта не пречат човек да се забавлява и да участва в суетата на живота. Много от тях, активни членове на движението "Старци за мир", излизаха всеки петък сутрин на улични протести срещу извращенията и несправедливостите в света, и по-специално в империята на Съединените щати, за която се чувстваха лично отговорни. Активистите, сред които имаше жена на сто и една години, си даваха среща в един ъгъл на кварталния площад, пред полицейския участък, и прииждаха с бастуни на собствен ход или на инвалидни колички, издигайки плакати срещу войната или глобалното затопляне, а публиката ги подкрепяше с клаксони от колите си или пък с подписи върху петициите, които гневните прадядовци им пъхаха под носа. Неведнъж бунтарите биваха показвани по телевизията редом с полицаите, предизвикващи смях със своите опити да ги разпръснат и със заплахите за сълзотворен газ, които така и не изпълняваха. Дълбоко развълнуван, Ханс Войт показа на Ирина паметна плоча в парка в чест на деветдесет и седем годишен музикант, починал през 2006 година от унищожителен мозъчен инсулт, докато с ботуши под палещото слънце протестирал срещу войната в Ирак.