Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Последвахме нейното течение, докато неочаквано на пътя ни се изпречи пропаст, от чийто ръб водата правеше огромен скок, пръскайки наоколо ситни капчици, през които светлината се пречупваше в многоцветни дъги. Застанали на края, ние огледахме необятната равнина, разпростряла се под нас, и забелязахме изникналия в утринната мъгла град със заострени кули и куполи, сътворен от злато и кристал.
— Къде… сме? — попита тя.
— Зад ъгъла — казах аз. — Ела.
Поведох я наляво, после по една пътечка надолу, която ни върна обратно при скалистия скат, а след това и зад струите на водопада. Сенки и перлени мъниста… рев, като прелюдия към силата на тишината…
Най-накрая влязохме в тунел, който в началото беше влажен, но ставаше все по-сух, колкото по-нагоре се изкачвахме. Вървяхме по него, докато стигнахме до галерия, която правеше ляв завой и свършваше с изход под покрова на нощното небе, отрупан със звезди, звезди, звезди… Гледката беше всепоглъщаща, грейнала с непознати съзвездия, хвърлящи светлина, която очертаваше сенките ни на скалната стена зад нас. Джулия се облегна на една ниска каменна плоча и погледна надолу. Кожата й беше като от рядък, полиран мрамор.
— Те продължават и надолу — каза тя. — Навсякъде са! Под нас няма нищо друго, освен звезди. А встрани…
— Да. Красиви са, нали?
Останахме там още дълго, преди да успея да я убедя да ме последва по-нататък в тунела. Той ни отведе отново навън, при руините на класически амфитеатър, под небето на късен следобед. По срутените пейки и разрушените колони бе поникнал бръшлян. Тук-там по земята се виждаха разбити статуи, сякаш съборени от земетресение. Много живописно. Предполагах, че ще й хареса, и се оказах прав. Поседнахме и поговорихме. Акустиката беше перфектна.
После се отдалечихме, хванати за ръце, преминахме по безброй пътища под многоцветни небеса, и накрая се озовахме близо до едно тихо езерце, над чийто далечен край слънцето вече се оттегляше в покоите си. Отдясно имаше блестящ скален масив. Отидохме до една малка ивица от брега, застлана с мъх и папрати.
Аз я прегърнах и ние останахме там дълго време, а вятърът в дърветата свиреше песента, подхваната от невидимите птици. След известно време аз разкопчах ризата й.
— Точно тук ли? — каза тя.
— На мен мястото ми харесва. А на теб?
— Прекрасно е. Добре. Почакай малко.
И тъй, ние легнахме на земята и се любихме, докато сенките се спуснаха над нас. После тя заспа, точно както ми се искаше.
Изрекох магия, която да направи съня й дълбок, тъй като вече бях почнал да размислям доколко това пътешествие бе уместно. Облякох се, облякох и нея и я вдигнах на ръце, за да я върна обратно. Минах по прекия път.
На плажа, откъдето бяхме тръгнали, я поставих върху пясъка, легнах до нея и малко след това също заспах.
Спахме до утрото на другия ден, когато гласовете на къпещите се ни събудиха.
Джулия седна и впери поглед в мен.
— Онова снощи — каза тя, — не би могло да бъде сън. Но няма как и да е било истина. Нали?
— Предполагам, че е така — казах аз.
Тя повдигна едната си вежда.
— Кое по-точно? — попита тя.
— Време е за закуска — казах аз. — Хайде да хапнем нещо.
— Чакай малко. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Случи се нещо необичайно. Какво беше то?
— Защо да разваляме магията, като говорим за него? Да вървим да закусим.
През следващите няколко дни тя ме разпитваше непрекъснато, но аз бях непреклонен в отказа си да говоря по този въпрос. Глупаво. Цялата история беше глупава. Само допринесе за онова последно скарване, което ни раздели завинаги.
И сега, докато карах колата и си мислех за това, аз осъзнах и нещо друго освен собствената си глупост. Осъзнах, че съм бил влюбен в нея, че все още я обичам. Ако не я бях завел на оная разходка, или пък бях отстъпил пред обвиненията й, че съм магьосник, тя може би нямаше да поеме по същия път в търсене на своя собствена сила, необходима й вероятно, за да се защити. Джулия можеше да бъде все още жива.
Захапах устната си и заплаках. Свих косо покрай забавилата ход кола отпред и срещу мен блеснаха фарове. Убеден бях, че ако съм виновен за нейната смърт, не би трябвало да ми се размине.
Глава 3