Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Затова ли ми пробута Библията?
Той изсумтя.
— Дори да бях използвал Корана или Ведите, ефектът щеше да е същият. Не че нямаше да ми е любопитно да те видя как изчезваш, обграден от пламъци. Само дето не се получи.
Усмихнах се.
— Как мога да открия Мелман?
— Имах адреса някъде тук — каза той, като сведе поглед и отвори чекмеджето. — Ето.
Извади малък бележник и го запрелиства. Преписа ми адреса на някакво заемно картонче и ми го подаде. После отпи отново от виното си.
— Благодаря ти.
— Адресът е на ателието му, но така или иначе той живее там — добави Рик.
Кимнах и побутнах чашата си.
— Това, което ми каза, ще ми свърши добра работа.
Той вдигна бутилката.
— Още по едно?
— Не, благодаря.
Рик сви рамене и доля в чашата си. Аз станах.
— Знаеш ли, това е адски тъжно — каза той.
— Кое?
— Това, че няма магия, че никога не е имало и вероятно никога няма да има.
— Така стоят нещата — казах аз.
— Светът щеше да е далеч по-интересно място.
— Ъ-хъ.
Обърнах се, за да си вървя.
— Направи ми една услуга, а? — каза той.
— Каква?
— На излизане постави стрелките на табелката на три часа и нагласи бравата така, че да се заключи отвътре, след като затвориш.
— Дадено.
Оставих го там и изпълних молбата му. Небето бе станало малко по-мрачно, а вятърът малко по-мразовит. Опитах отново да се свържа с Люк от телефона на ъгъла, но него все така го нямаше.
Бяхме щастливи. Денят бе минал страхотно. Времето беше безупречно и всичко, с което се бяхме захванали, се получаваше чудесно. Вечерта отидохме на купон, а след това си устроихме късна вечеря в едно симпатично малко ресторантче, което открихме съвсем случайно. Там разпуснахме с чаша в ръка, разочаровани, че денят отива към края си. След това решихме да удължим това очарователно денонощие и отидохме с колата до един усамотен плаж, където потичахме по брега, седнахме и наблюдавахме луната, галени от лекия ветрец. И така доста време. Тогава аз направих нещо, което си бях обещал да не допускам. Но нима и Фауст не бе решил, че си струва човек да жертва душата си за един прекрасен миг?
— Ела — казах аз, запратих бирената бутилка в някаква кофа за боклук и грабнах ръката й. — Да се поразходим.
— Докъде? — попита тя, след като й помогнах да стане.
— До Страната на мечтите — отвърнах аз. — До приказните владения на миналото. До Еден. Хайде.
Тя се засмя и ме остави да я поведа по плажа, към мястото, където той се стесняваше, притиснат от високи насипи.
Закрачихме ръка за ръка по широкия склон, където един остър завой на пътеката ни отведе до място, откъдето нашата пясъчна ивица вече не се виждаше. Огледах се за входа на високата и тясна пещера, която трябваше да се появи скоро.
— Пещера — казах аз, няколко мига по-късно. — Хайде да влезем вътре.
— Там ще е тъмно.
— Нека — казах аз и ние влязохме.
Лунната светлина ни съпроводи на около шест крачки навътре, но дотогава аз вече бях забелязал завоя вляво.
— Насам — отбелязах.
— Наистина е тъмно!
— Естествено. Просто не изпускай ръката ми още малко. Всичко ще е наред.
Още петнайсет или двайсет стъпки вдясно също се появи слаба светлина. Поведох я натам. Напред пътят ставаше все по-светъл.
— Можем да се загубим — каза тихо тя.
— Не и докато си с мен — отговорих й аз.
Продължаваше да става все по-светло. Пътеката зави още веднъж и ние изминахме последния пасаж, за да се озовем сред дърветата на малка горичка, откъдето се виждаха полите на планина. Съдейки по положението на слънцето, утринта едва преваляше.
Тя замръзна, а сините й очи се разтвориха широко.
— Но сега е ден! — каза тя.
— Темпус фугит — отвърнах й аз. — Ела.
Разхождахме се известно време из гората, вслушвайки се в песента на птиците и вятъра, тъмнокосата Джулия и аз, а след това я поведох през каньон с цветни скали и треви, край поток, който водеше към река.