Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Какво точно сте наумили? — попитах Назир, но знаех, че ще отговори Санджай.
— Ти поемаш „книгите“, печатите, всичко, свързано с паспортите, лицензите, разрешенията и кредитните карти — отвърна той бързо. — Ще имаш пълен контрол. Точно както беше при Гани. Никакви шибани проблеми. Каквото ти трябва, го получаваш. Получаваш дял от всичко — мисля за пет процента, но можем да го обсъдим, ако според теб не са достатъчни, йаар.
— И можеш да посещаваш Съвета, когато си искаш — додаде Салман. — Един вид със статут на наблюдател, ако ме разбираш. Какво ще кажеш?
— Ще трябва да преместите работилницата от мазето на Гани — казах тихо. — Никога не бих се чувствал щастлив, ако работя там, и не съм изненадан, че мястото е ошашкало Вилу и Кришна.
— Няма проблеми — разсмя се Санджай и плясна по масата. — И без това смятахме да продадем къщата. Знаеш ли, братко Лин, онзи тлъст шибаняк Гани записал двете големи къщи, неговата и съседната, на името на зет си. В това няма нищо лошо — мамка му, човече, всички правим така. Но те струват шибани кророве, Лин. Те са шибани имения, баба. И след като накълцахме и разпарчадисахме тлъстата гад, зет му решава, че не иска да ни прехвърли къщите. Прави се на голяма работа и почва да приказва за адвокати и полиция. Затова се наложи да го вържем над голям варел киселина, йаар. И той взе, че омекна. Нямаше търпение да ни припише къщите. Пратихме Фарид да свърши работата и той се погрижи. Но страшно се впрегна, йаар заради неуважението, с което се отнесе към нас зетят на Гани, и много се беше ядосал на тоя мадачуд, задето го принуди да сложи варела с киселина и прочие. Той обича нещата да са прости, нашият брат Фарид. Цялата тая история с окачането на тоя путьо над киселината беше малко… Как се нарича, Салман? Как беше думата?
— Натруфено — предположи Салман.
— Да, натруфено, да го еба, цялото това нещо. Фарид обича или да го уважават, или да не протака и да застреля копелето. И тъй като е много ядосан, взема и собствената къща на зетя — кара го да ни припише собствената си къща само защото е бил такъв мадачуд за къщите на Гани. И сега тоя тип няма нищо, а ние имаме три къщи на пазара вместо една.
— Гаден и кръвожаден рекет е тоя бизнес с недвижимите имоти — заключи Салман с иронична усмивка. — Ще преместя работилницата при първа възможност. Водим преговори с една от големите агенции, Фарид се е заел с това. Добре, Лин, щом не искаш да работиш в къщата на Гани, къде би искал да се установим?
— „Тардео“ ми харесва — предложих. — Някъде около „Хаджи Али“.
— Защо „Тардео“? — попита Санджай.
— „Тардео“ ми харесва. Чисто е… и е тихо. И е близо до „Хаджи Али“. „Хаджи Али“ ми харесва. Свързан съм сантиментално с това място.
— Тик хаин, Лин — съгласи се Салман. — Значи, „Тардео“. Ще кажем на Фарид веднага да започне да търси. Нещо друго?
— Ще ми трябват двама куриери, хора, на които мога да се доверя. Бих искал сам да ги избера.
— Кого имаш предвид? — попита Санджай.
— Вие не ги познавате. Външни хора са. Но и двамата са свестни. Джони Пурата и Кишор. Аз им имам доверие и знам, че мога да разчитам на тях.
Санджай и Салман се спогледаха, после погледнаха Назир. Той кимна.
— Няма проблеми — каза Салман. — Това ли е всичко?
— Още нещо. — Обърнах се към Назир. — Искам Назир да бъде свръзката ми със Съвета. Ако възникне някакъв проблем, по каквато и да било причина, първо искам да разговарям с Назир.
Назир отново кимна и ме удостои с малка усмивка от дълбокото на очите му.
Ръкувах се с всички мъже подред, за да приключим сделката. Ръкостисканията бяха малко по-официални и тържествени, отколкото очаквах, и стиснах челюсти, за да възпра напушилия ме смях. Различното отношение, тяхната сериозност и моят дисидентски напушил ме смях отразяваха разликата между нас. Колкото и да харесвах Салман, Санджай и останалите — а в интерес на истината Назир го обичах и му дължах живота си — за мен мафията беше средство за постигане на някаква цел, а не цел сама по себе си. За тях мафията беше семейство, нерушима връзка, която ги свързваше всяка минута чак до последния им дъх. Тяхната тържественост изразяваше свещеното родово задължение, „единни, ръка за ръка“, но знаех, че те не вярват и за мен да е същото. Приемаха ме и работеха с мен, белия, дивия гора, отишъл на война с Абдел Кадер Хан, но очакваха рано или късно да ги напусна и да се върна в другия свят, света на моите спомени и на моята кръв.