Шантарам

Изкачихме белите мраморни стъпала на „Тадж“ и влязохме в ресторант „Дамиана“ на долния етаж. Двама келнери ни настаниха на дългата запазена маса до високия прозорец с изглед към двора. Аз седнах начело откъм страната на изхода. Странното потискащо мрачно настроение, което кратката фраза на Салман бе събудила у мен, се засилваше с всяка минута. Исках на мига да се освободя и да си тръгна, без да наруша равновесието на групата. Сервитьорите ме посрещнаха с широки усмивки и ме нарекоха гао алай, или „земляк“, индийското съответствие на италианското „paisano“. Познаваха ме добре — онзи гора, който говореше марати — и си побъбрихме на селския диалект, който бях научил в Сундер преди повече от четири години.

Храната пристигна и мъжете започнаха да се хранят с апетит. И аз бях гладен, но не можех да ям и само побутвах храната от учтивост. Изпих две чаши черно кафе и се опитах да съсредоточа измъчените си бушуващи мисли върху темите на разговора. Амир разказваше филма, който гледал предната вечер — индийски гангстерски филм, в който бандитите били кръвожадни главорези и героят ги победил всичките, сам и без оръжие. Той описа всички бойни сцени с подробности. Мъжете се смееха гръмогласно. Амир беше мъж с плоска глава, целият в белези, с рунтави вежди и мустаци над надигналата се вълна на пълната му горна устна, подобна на широкия нос на кашмирска плаваща къща. Обичаше да се смее и да разказва истории, а самоувереният му звучен глас завладяваше вниманието.

Неразделният му спътник Файсал беше боксьор, шампион от младежката лига. На деветнайсетия му рожден ден, след година сурови професионални боеве, открил, че мениджърът му присвоил и отмъкнал всичките пари, които спечелил. Файсал го намерил, ударил го и продължил да го удря, докато мъжът не умрял. Излежал осем години в затвора и му забранили да се боксира за цял живот. В затвора наивният сприхав тийнейджър станал пресметлив и хладнокръвен млад мъж. Един от търсачите на таланти на Кадербай го вербувал още там и той чиракувал за мафията през последните три години от присъдата си. От четири години, откакто беше свободен, Файсал работеше като дясна ръка на Амир в процъфтяващия бизнес с рекета. Той беше бърз, безмилостен и решен да изпълни успешно всяка възложена му задача. Сплесканият му счупен нос и правилният белег, разсичащ лявата му вежда, придаваха страховит и по-суров вид на иначе обикновеното и твърде красивото му лице.

Те бяха свежата кръв, новите донове от мафията, новите господари на града: Санджай, сръчният убиец с външност на кинозвезда; Андрю, общителният младеж от Гоа, който мечтаеше да заеме мястото му в Съвета на мафията; Амир, прошареният ветеран с дарбата на разказвач; Файсал, хладнокръвният изпълнител, който, задаваше един-единствен въпрос, когато му възлагаха задача: „Пръст, ръка, крак или врат?“; Фарид, известен като „Ремонтьора“, който разрешаваше проблемите с огън и страх, отгледал сам шестима много по-малки братя и сестри, след като родителите му умрели от холерна епидемия в бордея; и Салман, мълчаливецът, скромният, роденият водач, контролиращ живота на стотици в малката империя, която бе наследил и отстоял.