Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Преди да е направил ѝ три стъпки, Куентин Мартел извика след него:
— Баристан Храбрия ви наричат.
— Някои.
Беше си спечелил това име едва десетгодишен, новоизпечен скуайър, но толкова суетен и горд, че си беше втълпил, че може да се срази в турнир с изпитани и доказани рицари. Беше взел назаем един боен кон и някаква броня от оръжейната на лорд Дондарион и излезе на турнира при Черния пристан като „тайнствения рицар“. „Дори херолдът се смя. Ръцете ми бяха толкова тънки, че когато наведох пиката, едва можех да я задържа върхът ѝ да не зарови в земята.“ В правото на лорд Дондарион беше да го смъкне от коня и да го напердаши, но принцът на Морски кончета бе съжалил шантавото момче в зле стоящата му броня и го почете, като прие предизвикателството му. Един рунд стигаше. След това принц Дънкан му помогна да се вдигне на крака и свали шлема му.
— Момче — обяви той на тълпата. — Храбро момче.
„Преди петдесет и три години. Колко ли мъже все още са живи от онези, които бяха тогава на Черен пристан?“
— Какво име мислите, че ще ми дадат, ако се върна в Дорн без Денерис? — попита принц Куентин. — Куентин Предпазливия? Куентин Страхливия? Куентин Плашливия?
„Принцът, който закъсня“, помисли старият рицар… но ако един рицар от Кралската гвардия не научаваше нищо друго, научаваше се поне да си сдържа езика.
— Куентин Благоразумния — предположи сир Баристан. И се надяваше да е истина.
Отхвърленият ухажор
Часът на призраците почти бе дошъл, когато сир Герис Пийвода се върна в пирамидата да донесе, че е намерил Боба, Книгите и Стария Бил кокала в една от не особено почтените изби на Мийрийн да пият жълто вино и да гледат как роби се трепят едни други с голи ръце и остри зъби.
— Боба извади нож и предложи да се хванат на бас дали коремите на дезертьорите са пълни с жълти лайна — докладва сир Герис, — тъй че му хвърлих дракон и попитах жълто злато ще свърши ли работа. Захапа монетата и ме попита какво искам да купя. Като му казах, прибра ножа и ме попита пиян ли съм, или луд.
— Да мисли каквото си иска, стига да предаде съобщението — каза Куентин.
— А, това ще го направи. Обзалагам се, че ще си получиш и срещата, макар и само за да може Дрипите да накара Хубавата Мерис да ти отреже черния дроб и да го изпържи с лук. Трябваше да послушаме Селми. Когато Баристан Храбрия ти каже да бягаш, разумният човек си връзва ботушите. Трябва да намерим кораб до Волантис, докато пристанището още е отворено.
Само при споменаването за кораб лицето на сир Арчибалд позеленя.
— Никакви кораби повече. По-скоро ще подскачам до Волантис на един крак.
„Волантис — помисли Куентин. — После Лис, после — у дома. Обратно откъдето тръгнах, с празни ръце. Трима храбри мъже загинаха, и за какво?“
Щеше да е хубаво да види отново Зелената кръв, да посети Слънчево копие и Водните градини и да диша чистия сладък планински въздух на Ирънууд вместо горещите влажни и мръсни изпарения на Робския залив. Баща му нямаше да му каже нито дума в укор, знаеше Куентин, но разочарованието щеше да се чете ясно в очите му. Сестра му щеше да се държи презрително, Пясъчните змии щяха да му се подиграват с усмивки, остри като мечове, а лорд Ирънууд, вторият му баща, който беше изпратил с него собствения си син, за да го пази…
— Няма да ви задържам тук — каза Куентин на приятелите си. — Баща ми постави тази задача на мен, не на вас. Идете си у дома, щом това искате. По който начин предпочетете. Аз оставам.
Големия мъж сви рамене.
— Тогава Пий и аз също оставаме.
Следващата нощ Дензо Д’хан се появи на вратата на принц Куентин, за да уговорят условията.
— Ще се срещне с теб утре, на пазара за подправки. Гледай за врата със знак пурпурен лотос. Почукай два пъти и извикай: „Свобода“.
— Разбрано — каза Куентин. — Арч и Герис ще са с мен. Той също може да вземе двама мъже. Не повече.
— Както благоволите, принце. — Думите бяха съвсем вежливи, но в тона на Дензо се прокрадна злоба, а очите на воина поет блеснаха подигравателно. — Елате по залез-слънце. И се погрижете да не ви следят.
Дорнците напуснаха Великата пирамида час преди залез-слънце, за да не би да объркат пътя или да се затруднят с намирането на пурпурния лотос. Куентин и Герис носеха мечовете си. Големия мъж беше стегнал бойния си чук на гърба.