Сакатият бог

— Ето ги — каза Хедж.

Фидлър извеждаше бойците си от лагера. Макар и от толкова далече виждаха лицата на морските пехотинци и тежките — пребледнели и мрачни. Не бяха очаквали никакво изпращане. „И не знаят какво да правят с това. Отвърнал ли им е Фидлър с поздрав? Не, едва ли.“

„Фид, виждам те. Също толкова зле си като останалите. Все едно си тръгнал към екзекутора.“

„Ние войниците имаме само една монета, която струва нещо, и тя се нарича уважение. И я кътаме, крием я и няма никой, който би могъл да ни нарече щедри. Не харчим лесно. Но има нещо по-лошо от това да трябва да похарчиш монетата — то е когато някой излезе и ни я хвърли обратно.“

„Ставаме нервни. Извръщаме погледи. Нещо сякаш се прекършва в нас, укоряваме се, а външните не разбират това. Мислят, че трябва да се усмихваме, да махаме с ръка и да стоим гордо. Но не искаме да правим нищо такова, дори когато сме принудени. То е заради всички приятели, които сме оставили зад себе си, на всички онези бойни полета, защото знаем, че те са тези, които заслужават всичкото това уважение.“

„Може да седим върху кралско съкровище от такива монети и пак да останем слепи за тях. Защото някои богатства лепнат на гърлото и ни задавят.“

Щом видя, че Фидлър го погледна, Хедж закрачи към него.

— Не прави това, Фид.

— Кое? Казах ти…

— Не онова. Сега спираш ротата. Строяваш ги с лице към онези редовни. Сега си капитан и те те гледат. Монетата, Фидлър. Връщаш им я.

Капитанът го изгледа продължително.

— Не мислех, че ще е толкова трудно.

— Значи мислеше просто да избягаш?

Фидлър поклати глава.

— Не. Не знаех какво да направя. Не бях сигурен какво искат.

— Не си убеден, че го заслужават, нали?

Капитанът не каза нищо.

— Не сме направени за това двамата с теб, Фид. Ние сме сапьори. Когато съм затруднен с тия неща, просто си помислям: какво щеше да направи Уискиджак? Слушай, онези редовни ти трябват да стоят, трябва да ти спечелят времето, което ти е нужно. Все едно е дали смяташ, че не заслужават едно проклето нещо. Трябва да им върнеш монетата.

И понеже Фидлър продължаваше да се колебае, Хедж махна на своите Мостоваци и отново се обърна към него.

— Ние се строяваме, Фид, с лице към лагера — нима просто ще стоиш така, с цялата си сган десантчици и тежки, без да знаеш накъде шибано да гледаш?

— Не — отвърна Фидлър хрипливо. — Хедж… мисля, че… просто обърках стъпката. Това е всичко.

— По-добре сега, отколкото след няколко дни, нали?

Хедж тръгна към отделенията си, а Фидлър подвикна след него:

— Чакай.

Хедж се извърна.

— Какво пък сега?

— Още нещо, което всички трябва да видят, мисля. — И Фидлър пристъпи към него, и протегна ръка.

Хедж я изгледа.

— Мислиш, че това е достатъчно?

— Почвай, идиот.

Хедж се усмихна и сграбчи ръката му под лакътя.

А Фидлър го дръпна в яка прегръдка.