Сакатият бог

— Много скоро ще видим дали е така — рече Кайндли. — Старши сержант лейтенант Поурс, оправи ли се?

— Малко допълнително лечение се оказа възможно, щом излязохме от пустинята. На крака съм, както виждате, сър.

— Вроденият ти мързел трябва да се избие обаче.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен, старши сержант лейтенант Поурс?

— Винаги съм съгласен с вас, сър.

— О, хайде стига, двамата — каза Фарадан Сорт. — Ще ни отдават чест.

Всички редовни се бяха струпали от тази страна на лагера в безредно множество. Някаква отпуснатост имаше в тях и на Поурс това му се стори… необичайно, сякаш цялата военна структура, цялата й скованост и маниерност изведнъж бяха престанали да са от значение. Редовните вече не стояха мирно, а само гледаха, като най-обикновена тълпа, струпана на пристанището да гледа тръгваща от залива флотилия, как капитан Фидлър застана пред морските си пехотинци, с лице към всички тях. Вдигна ръка да отдаде чест, задържа я за миг, докато войниците му направят същото, и след това я пусна.

И толкова. Никакъв ответен жест от редовните.

— Старият номер с монетата, а? — изсумтя Поурс.

— Да — отвърна пресипнало Кайндли. Покашля се и продължи: — Тази традиция се роди в равнината на сетите, от безкрайните братоубийствени войни между конните кланове. Честни сблъсъци, завършвали с размяна на трофейни монети. — Помълча няколко дъха и въздъхна. — Гребените на сетите са изделия на изкуството. Еленов или бичи рог, излъскан до блясък…

— Усещам нов пристъп на мързел, сър. Не е ли време да ми заповядате да направя нещо?

Кайндли примига и се извърна към него. После го хвана за рамото и го разтърси.

— Не днес.

И тръгна обратно към лагера.

Фарадан Сорт се задържа до него още малко.

— Ако трябваше да избира син, Поурс…

— Вече се отказаха от мен веднъж, Юмрук, а и каквото и да си мислите, не ламтя за наказание.

Тя го изгледа.

— Той се сбогува с теб.

— Знам какво направи — сопна се Поурс, потръпна и някак много бързо й обърна гръб. Когато тя посегна да го хване за рамото, той се дръпна. Заболя го в гърдите и от двата жеста, но тази болка последните дни бе добре дошла. Задържаше настрана другото.

„Забравих да му благодаря. Детсмел. А вече е много късно. А и Кайндли ми се е размекнал. Къде е забавното в това?“

— Върни се при фургона си — каза Фарадан Сорт. — Ще заделя три отделения за впряговете.

„Няма тежки вече.“

— По-добре да са четири, Юмрук.

— Разбирам, че няма да ни се наложи да ходим далече днес.

Той я погледна през рамо.

— Сериозно? Значи е обявила целта?

— Да.

— И?

— Търсим удобен терен за бой.

Поурс помисли няколко мига.

— Значи знаят, че сме тук.

— Да, лейтенант. И са тръгнали да ни срещнат.

Той погледна към отдалечаващата се колона десантчици и тежки. „Тогава… какво правят те? Пада ми се, след като лежах полумъртъв дни наред, а после Шортхенд ме хранеше с лъжица и чаках поне дума да чуя от него. Само една думичка. Нещо повече от това просто да зяпам в празното — което е най-лошият начин да му свършат дните на човек.“