Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„А после ти се появи и ги отвори отново.“
„Уискиджак, Калам, Тротс — няма ги. Защо не остана с тях? Защо не можа просто да ме дочакаш?“
Сълзите се стичаха по лицето и мокреха брадата му. Едва можеше да види кафявата суха трева под себе си.
„Да свършим това. Още само едно нещо — те ще се опитат да ни спрат. Трябва. Трябва да сме готови за тях. Трябва да… аз трябва… да бъда капитан, този, който ги води. Трябва да кажа на войниците си къде да умрат.“
Изтри лицето си и бавно се изправи.
— Богове. Първо адюнктата, а сега — това. — Фидлър въздъхна. — Да го наречем просто лош ден и да приключим. Готов ли си, Фид? Готов ли си за тях? Гледай да си.
И закрачи.
В пикаенето имаше нещо славно и величествено, реши Коураб, загледан в изящната дъга на струята, ръсеща земята с онзи тъй познат, но неповторим звук.
— Като гледам, май не ти трябват две ръце за това — подхвърли седналата наблизо Смайлс.
— Днес дори на теб ще гледам със съчувствие — отвърна той, след като свърши, а после плю на ръцете си да ги почисти.
— Съчувствие ли? Какво, да не съм някое куцо псе?
Облегнатият на походната си торба Ботъл се изсмя и си спечели мрачен поглед от Смайлс.
— Отиваме някъде да се бием — рече Коураб и се обърна към другите насядали по земята. — Днес всички вие сте моето семейство.
— Което обяснява съчувствието — измърмори Корик.
— И ще стоя рамо до рамо с теб, Корик от сетите — каза Коураб.
— Що, да го държиш да не побегне ли? — изсумтя Смайлс.
— Не, защото този път той ще стои с нас. Ще бъде отново войник.
Последва дълго мълчание, а после Корик стана и се отдалечи малко от отделението.
— Демони са се напъхали в мозъка му — рече Кътъл тихо. — Всичкото това шепнене го е побъркало.
— Ето го и сержанта — каза Коураб. — Време е.
Отиде до походната си торба, провери отново ремъците, вдигна арбалета и го огледа с възхита, преди да го затегне за торбата. Преброи стрелите и остана доволен, след като се увери, че все още са дванайсет на брой.
— Стягай се — каза Тар, щом дойде при тях. — Тръгваме на северозапад.
— Та това е почти обратно откъдето дойдохме! — възмути се Смайлс. — Колко далече? Само да ми се мерне пред очите онази проклета пустиня, ще си прережа гърлото.
— Тя вече е голямо езеро, Смайлс — изтъкна Ботъл.
— Трябва да сме там утре до обед — обясни Тар. — Така поне каза капитанът. Вземете храна за два дни и колкото вода можете да носите.
Коураб се почеса по брадата.
— Сержант… редовните също се готвят да вдигат лагера.
— Те тръгват на изток, ефрейтор.
— Кога се срещаме?
Но вместо отговор сержантът само го изгледа рязко и отиде за снаряжението си.
— То мисленето не е като пикаенето, ефрейтор — подметна Смайлс.
„О. Схванах. Не се връщаме.“
— Значи тръгваме към славата.
— Дъх на Гуглата — въздъхна Смайлс.
Но той улови изражението й — бързо прикрито. „Тя е уплашена. Толкова е млада.“
— А ти, Смайлс, ще стоиш от другата ми страна.
Дали не залитна към него? Не можеше да е сигурен, а и тя задържа лицето си наведено, обърна се и се зае с торбата си.
— Пуснала си косата си дълга. Прави те почти хубава.
Кътъл се приближи.
— Ти наистина не знаеш кога да си държиш устата затворена, а, Коураб?
— Строй се — отсече Тар. — Ние ще водим.
Кътъл срещна погледа на сержанта и кимна. Тар се обърна и погледна напред към чакащия Фидлър. Капитанът изглеждаше зле, но издържа погледа на Тар с равнодушно лице, а след това се обърна и закрачи напред.
Маршът им щеше да ги преведе през целия лагер на редовните, по централната, най-широка улица между неравните редове палатки и заслони. Сапьорът погледна към небето и отново наведе очи — ярките ивици изглеждаха по-близки отвсякога и го изнервяха.
Кътъл махна на другите в отделението да тръгнат, а после погледна през рамо и видя, че Балм повежда войниците си, а зад тях сержант Ърб. И после останалите. Хелиан, Бадан Грук, Синтър, Гонтай, и тежките, вливащи се в колоната кой където му падне.
Стъпваше зад Шортноус — той имаше навика да се обърква, все едно забравяше към кое отделение е зачислен, но сега беше тук, тътреше се под огромен вързоп навита ризница, оръжия и щит. Тежкият беше вързал кост от пръст на На’Рук на брадата си и тя потропваше на гърдите му, докато вървеше. Осакатената му лява ръка бе овързана с кожени каишки.
Докато крачеха, редовните от двете страни започнаха да се трупат напред като в шпалир, сякаш искаха да погледат в тази проклета от Гуглата тишина минаващите тежки и десантчици. Тревогата му се усили. „Нито дума от тях, нищо. Все едно че сме непознати.“ Когато частта излезе на широката улица, единственият звук идваше от стъпките им — тежкият тропот на ботушите и дрънченето на снаряжение — и го обзе зловещото чувство, че върви през армия от призраци, докато редовните се трупаха от двете страни. Не виждаше ни едно младо лице между зяпачите. „И ни едно кимване, нито кривване на глава дори.“