Сакатият бог

„Но ние изглеждаме също толкова стари и пребити, нали? Какво виждат те? Какво мислят?“

„Тавори, не ти завиждам за тези войници. Изобщо не мога да ги разгадая. Разбират ли? Проумели ли са го вече?“

„Тръгват на изток — да спрат армията, която Ассаил пращат след нас — да ни спечелят нужното време. Но ако не успеят — ако не могат да забавят кучите синове, — всичко е загубено. Цялата тази проклета работа се разпада.“

„Тръгвате на бой. А ние няма да сме там за вас — за никого от вас. Без юмрука на тежките. Без здравите възли на морската пехота в бойния ред. Тъй че ако тези погледи ни укоряват мълчаливо в измяна, ако мислите, че всичко това е за да ви изоставим, тогава Гуглата да ме вземе…“

Мисълта прекъсна рязко и усилващият се гняв на Кътъл изведнъж се стопи.

Редовните започнаха да отдават чест, с юмруци на гърдите. Заставаха мирно, в съвършени редици от двете страни.

Малкото тихи разговори между десантчиците и тежките заглъхнаха и изведнъж тишината стана потискаща по съвсем друг начин. Кътъл по-скоро усети, отколкото чу как стъпките на ротата започнаха да влизат в ритъм, а в отделението точно пред себе си видя как войниците заоформяха редове по двама зад капитан Фидлър, с Коураб и Тар отпред, Смайлс и Корик зад тях, следвани от Ботъл и Шортноус.

— Просто трябваше да си тек — изръмжа тихо Ботъл, щом закрачи вдясно от него.

— Тогава задръж назад.

— И да го разваля това пак? Даже не помня кога за последен път се намерих на парад — не, задържаме го, сапьор, и се надяваме никой да не се препъне в собствените си проклети от Гуглата крака.