Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Ти… не трябваше да правиш това, Фидлър.
— Спокойно — отвърна той и потупа торбата си. — Спасих един Дом — единствения, който значи нещо за нас тепърва.
— Нашият Дом все още е разделен, капитане.
— Кралят във вериги? Оставете го него — този глупак е твърде зает да подронва трона, на който сам седи. А Рицарят е с нас.
— Сигурен ли си?
— Да. Бъдете спокойна за това.
— Когато този бог се прояви, Фидлър, ще бъде на бойно поле — хиляди души ще захранят появата му. Говорим за бог на война — дойде ли, току-виж изпълнил половината небе.
Фидлър хвърли поглед към Банашар и сви рамене.
— Пази се от клетвата на Тоблакай. — После с нещо като усмивка напълни една калаена купа с яхния и я подаде на адюнктата. — Яжте, скъпа Консорт. Останалите са с нас. Жетваря, Глупака, Седемте… Прокажения… — При тази титла наведе поглед за миг, а после отново вдигна очи и се ухили на Банашар. — Сакатия.
„Сакатия. О. Е, да. Зяпал ме е в лицето през цялото това време, предполагам. Мислел е, че е ужас, онова старо огледално отражение. И изненадващо — беше ужас.“
Докато се хранеха, спомените на Банашар се зареяха назад, към мига в палатката й и думите й, и всичко, което последва.
„Деца, съберете се. Дните на майка ви са изпълнени с грижа. Тя се нуждае от вас. Нуждае се от всички вас.“
Вдигна глава и видя, че Тавори го гледа замислено.
— Банашар, ти ли свали шлема ми? Изтри лицето ми и среса косата ми?
Той наведе очи.
— Да, адюнкта.
Тя издаде някакъв странен звук, след което отрони:
— Съжалявам. Сигурно съм изглеждала ужасно.
„О, Тавори…“
Фидлър изведнъж стана и каза пресипнало:
— Ще оседлая коня ви, адюнкта.
Хедж се загледа в тримата връщащи се в лагера ездачи.
— Бейвдикт, разпредели мунициите.
Алхимикът се обърна и попита стъписано:
— Всичките ли?
— Всичките. И да се снаряжат — вода, малко храна, броня и оръжие, нищо друго.
— Ще ида да кажа на сержантите.
Хедж кимна и тръгна.
Завари Фидлър слязъл от коня пред палатката на адюнктата. Беше сам, забил поглед в земята.
— Идваме с теб — заяви Хедж.
Фидлър вдигна глава и се намръщи.
— Не.
— Подпалвачите на мостове идват с теб — толкова.
— Свършено е, Хедж. Просто остави. — И му обърна гръб.
Но Хедж се пресегна и го завъртя към себе си.
— Вече питах адюнктата — още снощи, щом се досетих какво става. Имаш нужда от мен там, Фидлър. Просто не го знаеш още — не знаеш и половината, но просто трябва да ми се довериш. Имаш нужда от мен там.
Фидлър пристъпи към него, лицето му бе потъмняло от гняв.
— Защо? Защо да го правя, мамка му?
Минаващи войници се спряха и ги загледаха.
— Просто го направи! Ако не… заклевам се, Фид — ще прекараш остатъка от живота си отровен от съжаление. Послушай ме! Въпросът не е само за нас, не можеш ли да го разбереш? Трябват ти Подпалвачите на мостове!
Фидлър го бутна с ръце и Хедж залитна.
— Те не са Подпалвачи на мостове! Това не е просто едно шибано име! Не можеш просто да вземеш някакви негодни глупаци и да ги наречеш Подпалвачи на мостове!
— Защо не? — отвърна Хедж. — Не бяхме ли и ние точно това? В началото? Млади, ококорени, тъпи и искащи да сме по-добри, отколкото сме! — Махна към лагера. — Не по-различни от тези Подпалвачи на мостове — не разбираш ли?
— Не тръгвай след мен!
— Не ме слушаш! Аз преминах — върнах се! Нямам избор, проклет да си!
В очите на Фидлър лъснаха сълзи.
— Просто недей.
Хедж поклати глава.
— Казах ти. Никакъв избор, никакъв.
Фидлър го избута от пътя си и тръгна. Хедж не го спря. Огледа се намръщено и отсече:
— Обед е вече — марш да ядете нещо, кръшкачи такива.
После се запъти обратно към лагера на ротата си.
Фидлър сви между две щабни палатки, спря и бавно се смъкна на колене, с ръце на лицето. Трепереше и вече не можеше да сдържи сълзите.
„Ще умрем… не може ли да го разбере? Не мога да го загубя отново… просто не мога.“
Още усещаше раменете на Хедж, когато го блъсна, и виждаше наранения му поглед… „Недей!“ Дланите му щипеха, пареха. Стисна ги в юмруци и задиша дълбоко, с усилие, за да надвие суровата мъка, която заплашваше да го съкруши.
Трябваше вече да отиде при войниците си. Сержантите щяха да са ги подготвили. Да чакат. Морска пехота и тежки, последните. „Още едно нещо само да свършим, а после край. После ни няма.“
„Богове, Хедж, трябваше да умрем в тунелите. Толкова по-лесно и по-бързо. Никакво време за скръб, никакво време белезите от раните да загрубеят така, че да е почти невъзможно да чувстваш каквото и да било.“