Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Двамата зад него се поколебаха. Единият изкрещя и нападна, но другият се уплаши, обърна се и побягна. Тоя, дето нападна, умря като първия, а Томас отново изглеждаше, сякаш отпъжда от себе си досадни твари, а не се бие със закалени от битки воини.
Томас стигна до сградата — огромна, от черни камъни и с дървени фасади. Беше се проснала сред околността като грозно черно петно; нищо красиво за окото или хармонично нямаше в нея. И вонеше на зло.
Томас пристъпи към широката дървена врата и спря. Замахна с десния си юмрук и удари с все сила по дясното крило. Вратата се пръсна навътре все едно че беше без панти.
Щом влязоха, Накор погледна пръснатите железни панти и каза:
— Впечатляващо.
— Напомни ми никога да не го докарвам до лудост — каза Миранда.
— Той не е луд — каза Накор. — Само е решителен. Ако беше луд, щеше да събори стените.
Сградата беше с форма на гигантски квадрат, с два реда седалки, вградени в стените. Имаше две врати: едната, през която влязоха, и още една, срещу нея.
В средата на помещението пред тях зееше квадратна яма, а дълбоко долу се виждаше червено сияние. Над ямата висеше метална платформа.
— Богове! — възкликна Миранда. — Каква воня.
— Вижте — извика Накор и посочи пода.
Пред всяка седалка лежеше по едно тяло. Бяха воини, мъже с белези по лицата, и всички бяха с отворени уста и изцъклени очи, сякаш бяха издъхнали с писъци на ужас.
Накор притича до ръба на ямата, надникна вътре и бързо се отдръпна.
— Долу има нещо.
Пъг погледна висящата платформа и каза:
— С това като че ли се слиза надолу.
Миранда посочи съсирената кръв по платформата и добави:
— И после се качва нагоре.
— Онова, което предизвика снощната некромантика, е долу — каза Томас.
— Не, то е само инструмент, като всички тези мъртви глупаци — каза Накор.
— Къде е Фадавах? — попита Миранда.
— В града, мисля — каза Накор. — Сигурно в цитаделата на барона.
От дъното на ямата отекна странен пронизителен звук и Пъг настръхна.
— Не можем да оставим това тук.
— Винаги можем да се върнем — каза Накор.
— Добре — съгласи се Миранда. — Да напускаме това ужасно място.
Пристъпи до затворената врата срещу тази, през която бяха влезли, и я отвори широко.
И щом го направи, видяха войниците, строени срещу тях, с вдигнати в плътна стена щитове и насочени лъкове, и конница зад тях.
В мига, в който го осъзнаха, чуха заповедта и лъкометците стреляха.
Даш изруга.
— Имаме дванайсет, най-много осемнайсет часа да изкореним останалите внедрени, иначе има опасност от пробив.
Томас Колхърн, скуайър в двора на херцог Руфио, се беше възстановил достатъчно от отровата, за да може да служи; Даш го бе назначил за капитан.
— Какво значение има това? — попита той. — Богове! Не видя ли армията пред портата?
— Никога ли досега не си се сражавал? — попита Даш.
— Не — отвърна младежът. Беше почти на годините на Даш.
— Ако стените останат непокътнати, онези отвън трябва да докарат десет души срещу всеки от нашите по бойниците. Би трябвало да ги задържим няколко дни, може би седмица, и ако брат ми е толкова умен, колкото го знам, помощта от порт Викор през това време трябва да пристигне. Но ако някоя банда кешийски главорези се изсипе в града, тази битка е свършила преди да е почнала.
Седяха в заседателната зала на принца. Даш се обърна към Маки.
— Съобщи на момчетата в затвора. Искам полицаите да пораздушат из улиците.
— За улиците добре — каза Маки. — Но под тях?
— За това ще се погрижа аз — каза Даш.
Даш се шмугна през една врата и в гърлото му се опря острие на кама.
— Махни това — изсъска той.
— Шериф Пале! — възкликна щастливо Трина. — Щеше да ми е много неприятно, ако те бях убила.
— На мен още повече — каза Даш. — Как е той?
Тя посочи с глава към ъгъла, където се бяха свили двайсетина крадци. Замириса му на кафе и храна.
— Плячкосахме кухнята, нали?
— Това е кафене — каза Трина. — Бяхме гладни. Горе имаше храна. Какво си мислеше?
Даш поклати глава.
— Вече не знам какво да мисля.
Трина отиде с него до стареца — той лежеше на едно ниско легло: бяха го използвали като носилка, за да го донесат тук — и му прошепна: