Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
От двете страни на огромната зала стояха мъже, които не приличаха на човешки същества. Очите им сияеха огненочервено като рубини, а мускулите им бяха неестествено големи и изпъваха кожата. Лицата на всички, сгърчени в гримаси на безумие, бяха покрити с грозни белези. Някои потръпваха, от зейналите уста на други капеше слюнка, а горната част на телата на всички беше покрита с татуировки. Някои стискаха в ръце брадви, други носеха мечове и кръгли щитове.
Изглеждаха готови да нападнат, но като че ли очакваха нещо. Големите сводести прозорци на помещението бяха боядисани в червено и черно и пропускаха съвсем бледа светлина отвън. Руните по тях бяха неразгадаеми и ужасяващи.
Накор заоглежда прозорците и прошепна:
— Сбъркани са.
— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.
— Този, който ги е изрисувал, се опитва да направи нещо много лошо. Но не го е направил правилно.
— Откъде знаеш? — попита Томас. Стискаше меча и поглеждаше ту наляво, ту надясно, докато бавно вървяха към центъра на залата.
— Толкова години спах с Кодекса на Водар-Хоспур под главата… спомням си неща, когато не ми е нужно да знам. Ако се замислях много над тях, сигурно щях да се побъркам.
Прекосиха залата и се озоваха пред една фигура от дясната страна на баронския трон, която ги накара да се заковат на място. Определено не беше човешко същество. Грубо наподобяваше на човек, макар че кожата му беше с бледосинкав оттенък. На гърба му стърчаха големи криле с яркобели пера. От лявата страна на трона стоеше мъж, облечен в черен халат с извезани по него руни. На врата си носеше сребърен нашийник.
На самия трон седеше стар воин, все още силен, въпреки възрастта си. Посребрената му коса бе подстригана късо, макар че беше оставил в средата дълъг кичур, обичаен за хората, избрали да служат на тъмни сили. А по бузите му ясно се открояваха ритуални белези.
Той изгледа с тревога натрапниците и каза:
— Един от вас трябва да е магьосникът Пъг.
Пъг пристъпи напред и каза:
— Аз съм Пъг.
— Бях предупреден, че рано или късно ще ме обезпокоиш.
— Ти си генерал Фадавах — каза Пъг.
— Крал Фадавах! — изръмжа мъжът с гняв, който не можа да скрие страха му.
— Точно твоята претенция за тази титла е в основата на дискусията ни — намеси се Накор.
Очите на Фадавах се извърнаха към Томас:
— А този кой е?
— Аз съм Томас — каза Томас. — Бойният вожд на Елвандар.
Съществото отляво на Фадавах се усмихна. Чертите му бяха жестоки и зли, макар и смайващо красиви, и два пъти по-ужасни тъкмо заради красотата: високо чело, обкръжено със златни къдрици и прав, царствен нос. Устните бяха пълни, чувствени, а очите — светлосини. Тялото му бе мощно, с големи мускули, и макар да стоеше неподвижно, от него се излъчваше смъртна опасност.
А после заговори и залата се изпълни с отчаяние при всяка изречена дума.
— Валхеру! — Съществото пристъпи напред и каза: — Стойте настрана, ваше величество.
Фадавах се надигна и пристъпи зад другия, който следеше сцената мълчаливо.
Съществото пристъпи пред Томас и смехът му прогърмя.
— Отдавна жадувам да срещна някой от Драконовата орда.
И изведнъж замахна с голия си юмрук и удари щита на Томас. Томас отхвърча назад през залата и десетките, стояли неподвижно до този момент стражи, наскачаха.
Миранда реагира преди Накор или Пъг. Завъртя се в пълен кръг, изпънала длан надолу и изрече магическа дума: от дланта й излетя диамант от енергия, изсвистя във въздуха и се удари в стената зад един от воините. Рикошира от стената, удари друг воин по гърба и го преряза на две като тънък нож, прерязващ масло. Магическото острие полетя из залата и Миранда извика на Томас:
— Залегни!
Без да обръща внимание на гибелното енергийно оръжие на Миранда, Пъг се обърна с лице към чудовището. Направи само едно движение с двете длани, като монах, влязъл в бой с голи ръце. Но вместо да нанесе удар ги вдигна пред гърдите си и изрева една дума. От двете му длани излетя кълбо от енергия, невидимо, но цепещо въздуха като хиляда юмрука. Крилатото същество беше буквално надигнато и натресено в трона. Фадавах и мъжът със сребърния нашийник отскочиха пъргаво назад, за да не ги ударят крилата му.
Накор изтича напред, сякаш се готвеше за атака, но вместо да удари с тоягата, спря пред странното създание и попита:
— Какво си ти?
Съществото стана, изсмя се и леко го бутна настрана, все едно че Накор бе нещо твърде дребно, за да заслужава внимание.
— Аз съм Онзи, който бе призован!
— Кой си ти? — повтори Накор, седнал на пода.
Красивото лице се наведе на няколко пръста от Накор и рече: