Сакатият бог

— Ти си последният оцелял жрец на Червея на Есента и почетната титла ти се полага, Банашар.

— Чудесно, но къде са обшитите със злато халати и тежките пръстени?

Зад тях влезе адютант, покашля се и съобщи:

— Адюнкта, три коня са оседлани и ви очакват отвън.

— Благодаря.

Изведнъж Банашар се смрази. Дланите му изстинаха и изтръпнаха, все едно ги бе натопил във ведра с ледена вода.

— Адюнкта… не знаем дали сърцето ще бъде освободено. Ако вие…

— Те ще успеят, Демидрек. Собственото ти божество явно вярва в това.

— Грешите.

Тя го изгледа стъписано.

— Много по-просто е, адюнкта — продължи Банашар. Думите имаха вкус на пепел в устата му. — На Д’рек й е все едно дали Сакатия бог е цял, или не — дали е просто един ломотещ несвързано глупак, или изкормено тяло с огромна дупка в гърдите, все едно. Това, което имате от него, тя иска да го няма.

— Но тогава… — Очите й се присвиха.

— Правилно. Послушайте последния й Демидрек, защото той знае кога божеството му е изгубило всякаква вяра.

— Те няма да се провалят — прошепна Тавори и погледът й отново се върна на меча.

— А ако перишите ги предадат? Тогава какво?

Но тя клатеше глава.

— Не разбираш.

— Всичките ни предполагаеми съюзници, адюнкта — достатъчно силни ли са? Достатъчно решителни? Достатъчно упорити? Когато телата започнат да падат, когато кръвта започне да тече… чуйте ме, Тавори… трябва да претеглим какво правим — всичко, което правим тук — спрямо вероятността да се провалят.

— Няма да го направя.

— Мислите ли, че не храня уважение към принц Брис Бедикт? Или кралица Абрастал? Но, адюнкта, те удрят там, където Акраст Корвалайн е най-силен! Където ще бъдат най-могъщите Форкрул Ассаил — нито веднъж ли не ви е хрумвало, че съюзниците ви няма да са достатъчно?