Отровни думи [bg]

— Използват ги в състезания за прескачане на препятствия — вметна главният инспектор.

— Яздите ли?

— Не съм голям ездач, но едно време много ми харесваше. Не съм се качвал на кон от години.

— Трябва да дойдете да пояздите с нас — предложи Карол, макар всички да бяха доста сигурни, че детективът няма да се напъха в чифт тесни бричове и да се покатери на гърба на състезателен кон. Но самият той се усмихна, когато си представи как би реагирал Габри на подобна покана.

— Как се казват? — поинтересува се Марк.

Доминик се поколеба и свекърва ѝ се намеси:

— Много трудно се помнят тези имена, нали? Единият не беше ли Гръм?

— Да, точно така. Гръм, Герой, Гордост и… как беше последният? — По-младата жена се обърна към Карол.

— Мълния.

— Сериозно? Гръм и Мълния? — изненада се Марк.

— Братя са — обясни Доминик.

Студеният чай в чашите бе свършил и от кифличките бяха останали само трохи, затова инспекторът и домакините станаха от масата и се върнаха в къщата.

— Защо се преместихте тук? — запита Гамаш, докато слизаха към долния етаж.

— Pardon? — не разбра Доминик.

— Защо се преместихте да живеете в провинцията, и то в Трите бора? Не е много лесно човек да открие мястото.

— Точно това ни харесва.

— Не искате да ви намират? — В тона на инспектора имаше весела нотка, но погледът му остана съсредоточен и пронизващ.

— Искахме тишина и спокойствие — обясни Карол.

— И предизвикателство — допълни синът ѝ.

— Искахме промяна. Помниш ли? — Доминик се обърна към мъжа си, а след това отново към Гамаш. — И двамата заемахме важни постове на работните си места в Монреал, но бяхме уморени. Съсипани от напрежението.

— Не беше точно така — възрази Марк.

— Е, приблизително. Не можехме да продължаваме по този начин. Не искахме.

Доминик не каза нищо повече. Разбираше защо Марк не иска да признае как се е чувствал доскоро. Безсъние, панически пристъпи. Налагаше му се да отбива колата, докато кара по магистрала „Вил-Мари“, за да си поеме въздух. С усилие сваляше ръце от волана, така силно ги вкопчваше в него. Започнал бе да изпуска живота си от контрол.

Ден след ден ходеше на работа в такова състояние. Седмици, месеци. Година. Накрая сподели с Доминик как се чувства. Заминаха за един уикенд за първи път от години и си поговориха.

Макар да не страдаше от паническо разстройство, самата тя бе усетила нещо. Празнота, която ставаше все по-голяма. Чувство, че всичко е напразно. Всяка сутрин ставаше и се опитваше да убеди сама себе си, че онова, с което се занимава, има някакъв смисъл. Реклама.

Ставаше ѝ все по-трудно да си повярва.

Тогава Доминик си спомни нещо заровено в миналото и отдавна забравено. Една детска мечта. Да живее на село и да отглежда коне.

Откакто се помнеше, искаше да управлява семеен хотел. Да посреща гости и да ги обгръща в комфорт, за да се чувстват като у дома си. Със съпруга ѝ нямаха деца, а тя имаше силна потребност да се грижи за някого. Затова напуснаха Монреал, изоставиха стреса и високите изисквания в службата, празнотата на живота в големия град. Пристигнаха в Трите бора с торба пари, за да излекуват първо себе си, а после и останалите.