Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Тя пусна ръката ми и тръгна сама. Последвах я с пламнало от смущение лице. Амелия се насочи към най-близката група: около двадесет и пет мъже и жени, които сечаха червените треви с дълги ножове.

— Хей, вие! — провикна се тя, изливайки гнева си към мен върху най-близкостоящия мъж. — Говорите ли английски?

Мъжът се обърна рязко и я погледна. В продължение на около секунда стоя изненадан — тази секунда беше достатъчна, за да видя, че е много висок, с прегоряла от слънцето червеникава кожа, и беше препасан с едно-единствено мръсно парче плат. След миг мъжът се просна по очи пред Амелия. Всички наоколо хвърлиха ножовете си и направиха същото.

Амелия се обърна към мен и видях, че властният израз бе изчезнал от лицето й така бързо, както се беше появил. Тя погледна изплашено и аз пристъпих до нея.

— Какво става? — прошепна тя. — Какво направих?

— Вероятно си ги изплашила до смърт.

— Простете — обърна се Амелия към хората с много по-спокоен глас. — Знае ли някой от вас английски? Много сме гладни и няма къде да се подслоним за през нощта.

Никакъв отговор.

— Опитай с някакъв друг език — обадих се аз.

— Excusez-moa, parlez-vous francaiz? — попита Амелия.

Отново никой не отговори.

— Habla usted Español? — Тя попита и на немски, и на италиански. — Няма смисъл — въздъхна на края. — Не разбират.

Пристъпих до мъжа, към който Амелия се беше обърнала първо, и клекнах до него. Той вдигна глава и в очите му прочетох ужас.

— Стани — подканих го аз, придружавайки думите си със съответен жест на ръката. — Хайде, приятелю… изправи се.

Протегнах ръка, за да му помогна, и той се втренчи в мен. След малко бавно се изправи и застана пред мен, навел ниско глава.

— Няма да ти направим нищо лошо — обадих се пак аз, влагайки в гласа си цялото съчувствие, на което бях способен, но и това не произведе желания ефект. — Какво правите тук?

Погледнах красноречиво към тревите. Сега вече той реагира мигновено: обърна се към другите, извика им нещо неразбрано, наведе се и взе ножа си.

Отстъпих назад, смятайки, че ще ни нападнат, но се оказа, че съм сгрешил. Всички се изправиха бързо, грабнаха ножовете и продължиха припряно работата си, която бяхме прекъснали.

— Едуард, те са прости селяни — тихо каза Амелия. — Взеха ни за надзиратели.

— В такъв случай трябва да намерим истинските им надзиратели.

Стояхме и ги наблюдавахме в продължение на около минута и повече.

Мъжете режеха по-високите стъбла, насичаха ги на по-къси парчета от около дванадесет стъпки. Жените, които работеха зад тях, махаха клонките от основното стъбло и отделяха плодовете. След това стъблата отиваха на една страна, а плодовете и листата — на друга. При всеки удар на ножовете бликваха струи растителен сок, който продължаваше да изтича от вече нарязаните растения. Почвата беше обилно подгизнала от изтеклия сок и селяните работеха, нагазили в дванадесет инча дълбока кал.

Двамата с Амелия продължихме пътя си, стараейки се да вървим на разстояние от селяните, там, където почвата беше суха. Чак сега забелязахме, че след като се изцедеше от почвата, където работеха селяните, сокът се стичаше във вкопано в земята дървено корито.