Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Общата височина на най-близката кула беше около шейсет стъпки. На вид тя приличаше на огромна дълга карфица — на върха на дългия централен корпус се намираше кръгла затворена платформа. Това описание не е съвсем точно, тъй като корпусът не беше единен, а се състоеше от три високи колони. Те бяха разположени много близо една до друга и вървяха паралелно до самата платформа, която поддържаха, но това забелязахме едва когато двамата с Амелия се приближихме съвсем. Трите колони бяха здраво зарити в земята, но след по-внимателно разглеждане забелязах, че на няколко места са съединени, така че образуваха телескопоподобни тръби, което даваше възможност да се повдигат и свалят.

Платформата трябва да имаше десет стъпки в диаметър и беше може би около седем стъпки висока. От едната страна имаше отвор, който ми приличаше на голям овален прозорец, но той беше направен от тъмно стъкло и от мястото, на което се намирахме, беше невъзможно да се види вътре. Под платформата имаше някакво приспособление, което приличаше на карданова връзка, позволяващо на платформата да се върти бавно насам-натам и по този начин успяваше да отразява слънцето. Именно тази светлина бяхме видели по-рано. Платформата се въртеше и сега, но край кулата нямаше никакъв признак на живот.

— Хей, вие там горе! — извиках аз и след няколко минути повторих. Или не ме чуваха, или гласът ми беше по-слаб, отколкото си представях, но никой не отговори.

Докато съм разглеждал кулата, Амелия ме беше заобиколила и не откъсваше очи от растенията. Бяхме се отдалечили от растителния пояс, за да разгледаме кулата, но видях, че сега той беше още по-далеч от моите очаквания и беше значително по-нисък. Нещо повече, там работеха много хора.

Амелия се извърна към мен и не беше трудно да видя как очите й грееха от радост.

— Едуард, ние сме спасени! — извика тя, дойде до мен и топло ме прегърна.

Това наистина беше спасение, защото какво по-красноречиво доказателство, че наблизо се намира така дълго търсеното от нас населено място. Бях готов веднага да тръгна към хората, но Амелия ме спря.

— Трябва да се приведем в приличен вид — заяви тя и зарови в чантата си. Подаде ми връзката и яката и докато си ги слагах, тя седна на земята и се зае да оправи лицето си. Опита се да изчисти и някои от най-големите лекета по дрехата си с кърпата, след което се вчеса. Имах крещяща нужда от бръснене, но нищо не можех да направя.

Освен общата ни раздърпаност и неугледен вид още нещо тревожеше и двамата. Дългите часове, прекарани под палещите слънчеви лъчи, бяха казали своята дума и лицата и на двама ни бяха страшно изгорели. Лицето на Амелия беше станало яркорозово, а и моето по думите й не беше в по-добро състояние; макар че беше го мазала с крем от едно бурканче, тя не скри, че кожата я боли силно.

Щом се приготвихме, Амелия каза:

— Ще ви уловя подръка. Не знаем кои са тези хора и би било разумно да не създаваме грешно впечатление. Ако се държим с достойнство, и с нас ще се държат както трябва.