![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Преди да стигне крайната си спирка, влакът спря само на едно място. От прозореца, до който бяхме седнали, наблюдавахме сцена, много сходна с онази, на която бяхме станали свидетели, преди да се качим във влака, но от отсрещния прозорец на вагона можахме да видим, че отвън се простира обширен индустриален район, осеян с високи комини, които бълваха стълбове дим, а огромни пещи хвърляха оранжеви отблясъци в тъмното небе. Луната беше вече изгряла и димът се издигаше нагоре към нея.
Докато чакахме влакът да тръгне отново и няколкото селяни да бъдат качени, Амелия отвори за малко вратата и погледна навън по посока на движението.
— Вижте, Едуард — възкликна тя. — Приближаваме до някакъв град.
Подадох глава навън: на фона на заревото на залязващото слънце на разстояние от една-две мили се издигаха скупчени безразборно високи сгради. И аз като Амелия въздъхнах с облекчение, защото варварските гледки, на които бяхме станали свидетели сред полето, ме бяха отвратили. Животът в един, макар и съвършено чужд град беше все пак нещо познато за един гражданин, а освен това бяхме сигурни, че там ще срещнем съответните представители на властта. Която и да беше тази страна, колкото и несправедливи и потиснически да бяха законите й, с нас като туристи щяха да се държат съвсем иначе. Инстинктивно попипах джоба на сакото си, за да проверя дали портфейла ми е на мястото си. Ако се наложеше да се върнем веднага в Англия, колкото и малко пари да имахме, а същия ден бяхме установили, че двамата общо имаме две лири, петнайсет шилинга и шест пенса, те щяха да са ни необходими, за да послужат пред консула за удостоверяване на нашата благонадеждност.
Тази и други успокоителни мисли минаваха през съзнанието ми, докато влакът ни носеше към града. Слънцето вече беше залязло и над нас се спущаше нощта.
— Едуард, виж колко ярка е вечерницата!
Амелия посочи едрата синьо-бяла звезда, появила се на небосклона малко над мястото, където се беше скрило слънцето. Близо до нея, някак странно дребна беше изгряла луната, в първата си четвърт.
Загледах се в звездата и са спомних думите на сър Уилям за планетите, които съставляват нашата Слънчева система. Ето там беше една такава самотна, красива, невъобразимо далечна и недостижима планета.
В този миг Амелия ахна и усетих как сърцето ми се свива.
— Едуард! — промълви тя. — Виждат се две луни!
Загадките, които срещахме на всяка крачка и на които до този момент се бяхме опитвали да не придаваме особено значение, се разкриха с цялата си истина. Мислех си за бясно растящите алени растения, разредения въздух, силния, вледеняващ нощен хлад, палещите слънчеви лъчи, лекотата, с която се движехме, тъмносиния цвят на небето, червеникавата кожа на хората, враждебността на всичко, което ни заобикаляше. Сега, когато видяхме двете луни и вечерницата, се прибавиха две загадки, които направиха невъзможно по-нататъшното ни вярване в поддържане на най-скъпата ни илюзия, че сме все още в близък за нас свят. Машината на сър Уилям ни беше отнесла в бъдещето, но без да подозираме, ни беше отнесла и в пространството. Оказа се, че освен Машина на времето сър Уилям бе конструирал и Машина на пространството и сега двамата с Амелия бяхме принудени да се примирим с ужасния факт, че по един невероятен начин се бяхме озовали в съвсем друг свят. Гледах втренчено канала, в чиято вода като блестяща точка се отразяваше светлината на Земята, и единственото, което усещах, беше отчаяние и неизмерим страх. Защото ние бяхме пренесени през пространството на Марс, планетата на войната.
Глава осма
Градът на опустошението
I
Преместих се до Амелия, а тя улови ръката ми.
— Трябваше да се досетим — прошепна тя. — И двамата знаехме, че е невъзможно да се намираме на Земята, но никой от нас не искаше да го признае.
— Не можехме да знаем. С никого досега не се е случвало подобно нещо.
— Никой не е пътувал и във времето, но ние го направихме.
Влакът се олюля леко и усетихме как постепенно скоростта намалява. Погледът ми се плъзна покрай профила на Амелия, през просторната пустиня вън, към онази блестяща светла точка на небосклона.
— Как можем да сме сигурни, че това е Земята? — попитах аз. — В края на краищата никой от нас досега…
— Как не разбираш Едуард? Нима не го чувстваш? Не е ли всичко наоколо ни чуждо и враждебно? Няма ли нещо вътре в нас, което да ни подсказва какво е това, което е пред нас? Това е светлината на дома и ние и двамата го усещаме.
— Но какво ще правим? — В този момент влакът отново удари спирачки и когато погледнах през прозореца на отсрещната страна на вагона, видях, че сме спрели на обширна гара. През прозореца, край който бяхме седнали, се виждаше стена, тя закри небето и прекъсна тъжните възпоминания.