Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Няколко секунди по-късно станахме свидетели на твърде странна сцена.

Оказа се, че вагоните са натъпкани с мъже и жени, когато вратите се отвориха, те буквално се изсипаха на земята.

Другите мъже се движеха между тях и размахваха в ръце нещо, което в началото бяхме оприличили на къса пръчка или бастун, но по-късно разбрахме, че то имаше много по-ужасно предназначение. Очевидно в тази така наречена палка, с която мъжете се опитваха да наредят селяните в редица, бе монтиран електрически акумулатор, който, щом се допреше до някого, причиняваше силен електрически шок, придружен от ярък зелен пламък и силен съскащ звук. Безпомощни, нещастниците падаха на земята и притискаха изгорялото място с ръце, но другарите им веднага ги вдигаха.

Излишно е да пояснявам, че с тези дяволски палки не беше никак трудно да се въдвори ред в тълпата.

— Трябва да спрем това веднага! — заяви Амелия. — Те се държат с тях като с роби.

Стори ми се, че беше готова веднага да отиде и да се намеси, затова сложих ръка на рамото й и я задържах.

— Нека първо разберем какво става — опитах се да я вразумя аз. — Почакай малко… моментът не е подходящ.

Суматохата край влака продължи още няколко минути, после селяните бяха подкарани към сградата, която все още не бяхме посетили. Едва тогава забелязах, че вратите на тръбовидните вагони отново бяха спуснати и човекът, който беше управлявал влака, се е отправил към най-крайния вагон.

— Амелия, бързо да се качваме — подканих я аз. — Влакът ще тръгне всеки момент.

— Но линията свършва тук.

— Именно. Не виждаш ли? Той сега ще тръгне в обратна посока.

Без повече колебания се отправихме към влака и се качихме във вагона за пътници, който по пътя насам беше първи. Никой от мъжете с електрическите палки не ни обърна внимание и щом влязохме във влака, той бавно потегли.

Бях очаквал, че ще започне силно люлеене, защото не можех да си представя как по друг начин можехме да се движим по една релса, но веднъж потеглил, влакът се движеше поразително равно. Нямаше го дори и шумът от колелата, чуваше се само тихо жужене. В тези първи минути онова, което оценихме най-високо, беше, че вагонът е отоплен. Вън вече започваше да се захлажда, скоро и слънцето щеше да залезе.

Седалките бяха наредени почти както във влаковете, с които бяхме свикнали да пътуваме, макар че нямаше купета и коридор. Вътре вагонът беше без прегради, така че можеше да се движиш от единия край до другия, а пейките бяха метални и без тапицерия. Двамата с Амелия седнахме до един от прозорците, който гледаше към водния път. Бяхме сами във вагона.

По време на цялото пътуване, което продължи около половин час, гледката вън не се промени много и само на места забелязахме, че брегът е укрепен с тухли, с което се потвърди подозрението ми, че това беше канал. Видяхме няколко малки лодки да се движат по него и на няколко места мостове свързваха двата му бряга. Всеки стотина ярда минавахме покрай метална кула.