![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
— Нямаш ли какво друго да ми кажеш?
— Само… само че съжалявам за онова, което се случи.
— Не ме ли обичаш?
— Не съм сигурна, Едуард.
— Ще се омъжиш ли за мен?
Усетих как главата й помръдва: поклащаше я насам-натам, но само толкова.
— Амелия?
Тя продължаваше да мълчи и аз чаках неспокойно. Лежеше, без да помръдне, с ръце, отпуснати върху плещите ми.
— Не мога да си представя живота без теб, Амелия — промълвих аз на края. — Познавам те съвсем отскоро, но имам чувството, че съм бил с теб цял живот.
— Аз също — пророни тя почти без звук, но гласът й беше безжизнен.
— Тогава, моля те, омъжи се за мен. Щом стигнем някое населено място, ще намерим британско консулство или някоя мисионерска черква и можем да се венчаем веднага.
— Не бива да говорим за това.
Тогава съвсем отчаян попитах:
— Отказваш ли ми?
— Едуард, моля те…
— Да не би да си сгодена вече?
— Не, не съм, а и не ти отказвам. Просто мисля, че не бива да говорим за такива неща, защото бъдещето ни е съвсем несигурно. Дори не знаем в коя държава се намираме. А дотогава…
Гласът й потрепери и прозвуча почти толкова несигурно, колкото неубедителни бяха аргументите й.
— Но утре — продължих аз — ще разберем къде се намираме и тогава вероятно ще измислиш друго извинение. Искам да знам едно: обичаш ли ме така, както аз те обичам?
— Не зная, Едуард.
— Обичам те нежно. Можеш ли и ти да кажеш същото?
Неочаквано тя обърна глава към мен и докосна нежно бузата ми с устни, сетне промълви:
— Страшно много ми харесваш, Едуард.
Налагаше се да се задоволя и с това. Вдигнах глава и докоснах с устни нейните. Секунда след това тя се отдръпна и изви глава.
— Вече направихме една глупост — обади се тя. — Нека не повтаряме същата грешка. Принудени сме да прекараме заедно нощта и никой от нас не бива да използува това.
— Щом така го разбираш.
— Скъпи мой, не бива да смятаме, че няма кой да ни открие. От всичко, което видяхме, вероятно сме попаднали в частно имение.
— Досега не си споменавала такова нещо.
— Не съм, но може би не сме така сами, както ни се струва.
— Съмнявам се, че някой ще започне да се рови в купчина листа! — казах аз.
При тези думи тя се засмя и ме притисна до себе си.
— Трябва да спим. Може би ни очаква още дълъг път.
— Все още ли ти е удобно в това положение?
— Да. А на теб?
— Яката ме стяга — отвърнах аз. — Смяташ ли, че ще бъде много неприлично, ако си сваля връзката?
— Как успяваш, независимо от условията да спазваш благоприличието! Дай да я сваля… сигурно едвам дишаш.
Понадигнах се, Амелия сръчно разхлаби възела и откопча предното и задното копче на яката. След това аз отново се отпуснах и усетих как ръцете й обгърнаха отново врата ми. Притиснах лицето си до бузата й, целунах крайчеца на ухото й и зачаках сънят да се върне.
III
Събуди ни не изгряващото слънце, чиято светлина се процеждаше през листата над нас в почти кафеникаво сияние, а пукотът и скърцането на стената от растения, край която бяхме разположили бивака си. Полежахме прегърнати още няколко минути, сякаш съзнавахме, че топлината и интимността на изминалата нощ трябва да се вкусят докрай. Най на края изритахме и разбутахме червените листа над нас и се измъкнахме на силната дневна светлина. Схванати от принудителната неподвижност през нощта, дълго се протягахме и разкършвахме.
Утринният ни тоалет беше кратък, закуската — още по-кратка. Изтрихме лицата си с кърпата на Амелия и се вчесахме. Всеки от нас изяде по две таблетки шоколад, които поляхме с растителен сок. Събрахме оскъдния багаж и се приготвихме да продължим пътя си. Забелязах, че Амелия продължава да носи корсета между дръжките на чантата.
— Няма ли да оставим това? — попитах аз, като в същото време си мислех, че би било чудесно, ако тя никога вече не го използува.
— А това? — попита на свой ред тя, измъквайки връзката и яката ми от чантата си. — Ще оставим ли и това?
— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Трябва да ги сложа, когато стигнем до населено място.
— В такъв случай няма какво повече да говорим.
— Разликата е там — започнах аз, — че не се нуждая от прислужник, пък и никога не съм имал.
— Ако намеренията ти към мен са искрени, Едуард, ще трябва да си готов за наемане на прислужници.
Както винаги тонът на Амелия беше уклончив, но намекът за моето предложение накара сърцето ми да забие по-бързо. Взех от нея чантата и я улових за ръка. Тя вдигна поглед към мен и ми се стори, че по лицето й пробягна сянка от усмивка, но ние вече вървяхме и двамата гледахме пътя пред нас. Тревите отново се бяха раздвижили и внимавахме да вървим на безопасно разстояние от тях.