![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Неспособен да сдържам повече чувствата си, промълвих.
— Обичам те, Амелия.
В отговор тя отново притиска лице до моето и се целунахме така, сякаш никога не бяхме спирали. За мен тя беше всичко на света и в този миг онова, което ни заобикаляше, престана да има някакво значение. Единственото, което исках в момента, бе да продължим да се целуваме безкрай. От начина, по който отговаряше на целувките ми, предполагах, че Амелия е на същото мнение. Пръстите й се ровеха в косите ми и докато се целувахме, ме притискаше до себе си.
Сетне изведнъж отдръпна ръката си, извърна лице и се разплака.
Напрежението спадна. Отпуснах се върху нея и зарих лице във вдлъбнатината на рамото й. Останахме да лежим така дълго. Почти задушен в дрехата й, дишах трудно и неравномерно. Амелия плачеше, чувствах как сълзите й се стичат надолу по бузите и мокрят лицето ми.
II
Раздвижих се само веднъж, за да освободя схванатата си лява ръка, след което пак легнах с почти цялата си тежест върху Амелия.
Дълго време в главата ми беше пусто; искреното ми желание да оправдая постъпката си отлетя със страстта. Отлетяха и самообвиненията, лежах неподвижно, усещах само леко смъдене около устата, следа от целувките на Амелия, и докосването на няколко косъма от косата й по челото ми.
Тя продължи да хълца още няколко минути, след което дишането й стана равномерно и аз реших, че е заспала. Малко след това усетих как умората от изминалия ден замъглява и моето съзнание и скоро заспах.
Не мога да преценя колко време съм прекарал в сън, но по едно време разбрах, че съм буден, макар да бях все още в същото положение, почти изцяло легнал върху Амелия. Проблемът за студа, който така силно ни вълнуваше, вече не съществуваше, защото тялото ми излъчваше топлина. Бях заспал въпреки неудобното положение, но сега вратът силно ме болеше. Щеше ми се да се преместя, за да се настаня по-добре. А отгоре на всичко ръбовете на твърдата яка се бяха впили в гърлото ми и имах чувството, че медното копче отпред е прищипнало кожата на врата ми, но не исках да събудя Амелия. Останах да лежа така с надеждата, че скоро пак ще заспя.
Въпреки всичко, което се беше случило, настроението ми беше добро. Погледнато обективно, шансовете да оцелеем бяха нищожни; Амелия също го беше разбрала. Ако в следващите двадесет и четири часа не стигнехме населено място, положително щяхме да загинем тук на това плато.
Все пак не можех да забравя онзи миг, в който бях видял съдбата на Амелия.
Знаех, че ако през 1903 година тя живее в Ричмънд, ще бъде убита от експлозията край къщата. Не можех да разсъждавам в онзи момент, но ми се струва, че моята безотговорна намеса в работата на Машината на времето беше инстинктивно желание да променя някак съдбата. Положението, в което се намирахме сега, беше резултат на видяното тогава, но за нищо не съжалявах.
Бях решил, където и да се намирахме и в която и да е година, да направя всичко възможно Амелия да не се върне в Англия, докато този ден не отмине!
Бях споделил с нея любовта си и ми се стори, че тя не е безразлична; вече бях повече от сигурен в силата на любовта си и исках да й предложа женитба. Не можех да кажа дали тя ще приеме, но бях решил да бъда категоричен и търпелив. Като моя съпруга тя трябваше да се подчини на волята ми. Очевидно Амелия беше от по-благороден произход, но се мъчех да се убедя, че това не ще попречи кой знае колко на отношението ни един към друг. Тя беше привърженик на еманципацията и ако любовта ни се окажеше истинска, тя нямаше да бъде помрачена от…
— Буден ли си, Едуард?
Гласът й дойде съвсем отблизо.
— Да. Аз ли те събудих?
— Не… Будна съм от известно време. Чух как се променя дишането ти.
— Зазори ли се вече? — попитах аз.
— Като че ли не още.
— Мисля, че трябва да се преместя — казах аз. — Сигурно много ти тежа.
Ръцете й, които все още обгръщаха плещите ми, моментално се стегнаха около мен.
— Моля те стой си така — обади се тя.
— Не бих искал да смяташ, че използувам положението.
— Аз съм тази, която го използува. Ти чудесно заместваш одеяло.
Отдръпнах се леко от нея, така че лицето ми застана точно над нейното. Листата край нас зашумяха в тъмнината.
— Амелия, искам да ти кажа нещо — промълвих аз. — Много те обичам.
Ръцете й още по-силно се стегнаха около мен и ме накараха да наведа лице към нейното.
— Скъпи мой Едуард — промълви тя, прегръщайки ме нежно.