Родена магьосница

В съня си Боренсон трепна от болка. Направи гримаса и заудря с ръка в сеното.

— Съжалявам — промълви Мирима, но не му спести разтриването. Всичко добро си имаше цена. Изцеряването — също.

Когато свърши, той простена силно и извика:

— Сафира?

Вдигна сгърчената си ръка във въздуха, сякаш искаше да я хване за гърлото.

Мирима се отдръпна, разтреперана. Сместа на Бинесман можеше да изцери раната на плътта, но дали можеше да изцери и раната на сърцето?

От Боренсон започна да се лее пот и лицето му се зачерви. Въпреки обещанието на Бинесман тя реши, че сигурно ще минат часове преди да се съвземе.

Обърна се и коленичи край водата. Утринното слънце примигваше между листата. Топлеше ласкаво. Мирима реши да остане да бди до него през целия ден.

Стоя мълчаливо като че ли дълго време — с даровете й на метаболизъм й беше трудно да следи времето; то сякаш се удължаваше извън всякакви мерки.

Конниците в селището вече се качваха по конете си, когато чу охкането на мъжа си и се качи във фургона. Боренсон се беше събудил.

Външно нямаше особена промяна. По челото му бяха избили едри капки пот, мишниците на туниката му бяха прогизнали. Очите му все така изглеждаха прежълтели и покрити с варак, лицето му беше пребледняло. Устните му се бяха напукали от треската. Погледът му се рееше към дърветата, към небето.

— Изглеждаш малко по-добре — излъга Мирима. — По-добре ли се чувстваш?

— Никога не съм се чувствал по-зле — отвърна той с пресъхнало гърло. Тя отвори мяха с вода и насила изля няколко глътки в гърлото му. Той ги изпи с мъка и я избута настрана. — Какво правиш?

— Мъча се да те спася — каза Мирима. — Имаш късмет, че не се поболя и не умря.

Той притвори с болка очи и поклати глава. Този жест казваше всичко. Не искаше да живее.

Мирима замълча за миг. Почувства се сякаш се опитваше да счупи бронята му, да се добере до меката плът отдолу. Помогна му да седне и го попита по-меко:

— Защо? Знаеше, че раната ти е забрала, и просто стана и тръгна. Защо?

— Не би искала да го узнаеш.

— Държа да го знам.

Той притвори леко очи и я погледна безстрастно.

— Не те обичам. Не мога… да те обичам.

Думите му я ужилиха. Сърцето й изведнъж се разтуптя и й трябваха много сили, за да овладее тона си. Разбираше смътно какво е преживял. Беше видяла блясъка в очите му, когато заговори за Сафира. Беше го видяла да я зове в съня си. Разбираше, че с даровете си на обаяние Сафира трябва да е била неустоима. А Радж Атън беше кастрирал мъжа й.

— Спа ли с нея? — Постара се да не издаде болката и гнева с гласа си. — Затова ли Радж Атън ти откъсна орехите?

— Теб какво те интересува? — ядосано попита Боренсон.

— Аз съм ти жена.

— Не… — почна Боренсон и тръсна глава. — Никога не съм я докосвал. Никой мъж не би могъл да я докосне. Тя беше толкова красива…

— Не знаеш какво е любов — отряза го Мирима.

За миг никой от двамата не проговори.

— Знаех, че ще те нарани, ако го разбереш — промълви Боренсон.