Родена магьосница

Първият гигант посегна с ръка и хвърли мъртвия кон на пътя. Още великани пристъпиха напред и направиха същото — всичко двайсет и двама. Оставиха пред свитата на Габорн цяла камара конска леш.

На Йоме й заприличаха на котки, които оставят мишки на прага на стопанина си. Предводителят на великаните сведе глава и затвори очи, огромните му предни крайници се изпънаха пред него и се скръстиха при китките.

— Уахуут! — повтори рева си главанакът.

Габорн седеше объркан на седлото си. Повечето от мъжете с него зяпаха смаяно чудовищата.

Мигът беше страховит. Допреди сто и двадесет години никой не беше виждал главанак. Тогава, по време на една люта зима, племе от четиристотин огромни същества беше преминало по северния лед. Много от тях бяха ранени и нашарени с белези, и явно бягаха от някакъв неизвестен за хората враг.

Главанаците не можеха да общуват добре на никой човешки език и не можеха да разкажат що за страшни същества са ги прогонили през леда. Но с помощта на жестове и няколко думи някои от гигантите се бяха научили да се трудят редом с хората — да дялат грамадни камъни в кариерите или да секат дървета в горите, или да воюват като наемници.

Но главанаците рядко навестяваха Роуфхейвън. Живееха в пущинаците покрай планинските вериги.

Тези гиганти бяха дошли с войската на Радж Атън и бяха яли хора в кралството на Йоме. При появата им тя изпита едновременно ужас и удивление.

— Някой може ли да говори с тях? — попита Габорн свитата си. — Какво искат?

— Уахууут! — отново изрева вождът на великаните и закима енергично. Посочи Габорн. — Уахууут!

— Говори на индопалски — каза един рицар, снажен Непобедим от Индопал с тъмна кожа и дармадски акцент. Подкара и спря до Габорн. — Той казва, вие махут, ездач на слон. Много велик. Много силен.

— Уахуут! — ревна отново гигантът и посочи купчината мъртви коне.

— Мисля, че ви харесва — пошегува се един от лордовете.

— Не — каза преводачът. — Той скръстил ръце. Дава себе си. Служи.

Гигантът отвори широко уста, засъска и зацъка с език. После вдигна муцуната си във въздуха и задуши. Вече не се и опитваше да говори на оскъдния си индопалски. Караше си я на чист главанашки.

— Какво казва? — попита Габорн.

Но никой досега не беше научил главанашкия език, затова и преводачът не каза нищо.

— Ще се биете ли на моя страна? — попита Габорн съществото. Предния ден главанаците се бяха сражавали добре при Карис.

Гигантът издаде дълбок утробен звук и вдигна високо обкования си с желязо кривак, още оцапан с кръвта на убити хали.

— Може би — колебливо обясни индопалецът. — Той предлага работа.

Габорн погледна насмешливо хората си.

— На някой ще му свърши ли работа един гигант?

— На мен — отвърна един рицар. — От козината му ще стане чудесна постелка.

Останалите рицари се изсмяха гръмогласно, но Габорн се загледа в съществото. То вдигна отново кривака си, изрева „Уахуут?“ и широко разпери ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят.