Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)
- Автор: Литвиненко Александр Вальтерович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)». Краткое содержание книги:
Когато свърших, Ала стана и каза: „Много съм ви благодарна. Вие сте първият офицер, който ми изказа съболезнования.“
От този ден установихме с нея добър човешки контакт. На другия ден трябваше да започнем да разговаряме. Инсталирахме техниката, но нямахме хубава камера лентите на нашата трябваше да се сменят на всеки трийсет-четирийсет минути.
Налагаше се постоянно да си гледам часовника и да търся претекст да излизам и да сменям лентата. Тя ми разказа всичко за Джохар, как е живяла в Подмосковието, в Пушкино, как често идвала с приятелки на разходка в Москва, как се запознала с Джохар… Попитах я защо той заплашваше да вдигне Москва във въздуха. Тя каза, че винаги го е укорявала — та това е твоят град! Джохар отговарял: „Права си, Ала, не мога да го сторя. Заканвам се, защото се гневя. Те са по-силни, тяхната армия е по-голяма. Ще ни бъде тежко. Но те ме заплашват — и аз се гневя. Започвам да ги плаша.“ Тя беше толкова развълнувана, че започна да говори за него като за жив човек: „Той никога не би взривил хора! Той обича децата, обича Москва. Та ние сключихме брак в Двореца за бракосъчетания номер 1…“
После започна да разказва как загинал Джохар. Гледам си часовника — лентата е свършила. Предлагам й: „Ала Фьодоровна, хайде да се поразходим.“ Тя ме моли: „По-добре да довърша, не мога често да си спомням за това.“
По състоянието й личеше, че мъжът й наистина е загинал. И че всички слухове, че бил жив, са празни приказки. Той беше жив само за нея.
— А твоите началници вярваха ли, че Дудаев е жив?
— И да, и не. Та ти казвам, тя моли да не прекъсваме, а аз — да излезе на чист въздух, да се грижи за себе си. Нали не мога да й кажа, че трябва да сложа нова лента! Излязохме. Ядосвах се на себе си, а за нея ми дожаля много. Тя е обичала Джохар. Ако сега науча от нея къде е гробът му, ще го изровят. Тя и децата й ще бъдат лишени от последното — гроба. Срам ме беше да я слушам и да изчоплям тайните й. И казах: „Ала Фьодоровна, не споменавайте в помещението къде е погребан мъжът ви…“
— Извършил си длъжностно престъпление?
— Длъжностно престъпление е да изравяш човека от гроба му заради политика. Трябваше да бъда или офицер от ФСБ, или човек. В онзи момент не можех да бъда и двете.
— Но ти си получил заповед! Сега е модерно да се оправдаваш с това, че си изпълнявал заповед. Демек, какво можех да направя — наредиха ми да стрелям…
— Тогава не мислех за това. Просто реших — това е противозаконно нареждане. И не го изпълних.
И точно тогава съобщават, че Елцин я е амнистирал. Наредиха ми още да не й казвам. Обадих се на ръководството: „Как така да не й казвам? За какво тогава стои с мен? Аз какво — охранявам ли я, или я държа незаконно? Извинявайте, не мога да го направя.“ Волох ми казва: „Обади се пак.“ И затвори. Цял ден му звъня не отговаря. Чак през нощта жена му вдигна слушалката: „Вие съвест имате ли, генералът вече спи.“ И тъй като генералът спеше, взех решението самостоятелно и съобщих на Дудаева, че е свободна.
След това разговорът ни продължи по-откровено. Вече не бях обвързан с нареждането и задавах въпроси, които вълнуваха лично мен. Защо например Дудаев е започнал тази война? Нима не е разбирал, че тя ще доведе до изтребването на народа му?
И Ала ми каза, че Джохар е разбирал всичко това и е искал да се срещне с Елцин. И че ако тази среща се била осъществила, нямало да има кръв. Но за среща с Елцин поискали от Дудаев няколко милиона долара.
Тогава попитах: защо не ги е дал, глупаво е да не спасиш народа си с цената на някакви си пари. И тя каза, че Дудаев постоянно е пращал пари в Москва. Всеки икономически въпрос се решавал срещу долари. Но срещата на двама президенти е не стопански, а политически въпрос. За нея Дудаев отказал да плати. Освен това сплашил някои високопоставени чиновници с компромати, които притежавал (Ала разказа, че Дудаев постоянно носел със себе си някакви документи и казвал, че никога няма да го арестуват — обкръжението на Елцин не би го допуснало, можели само да го убият).
И тогава тя ми каза, че нападението на Басаев върху Будьоновск било опит да се спасят парите срещу указ за примирие, който бил обещан на чеченците, но не бил подписан.
— А на кого са били предавани парите, тя каза ли ти?
— Попитах я, но тя не искаше да цитира имена. „Ако кажете на някого, може да не стигна жива при децата си.“ Обещах й: на никого. Тя дълго мисли, а после каза: „Добре, вярвам ви. Само ми обещайте, че това ще си остане между нас, докато напусна Русия.“ Обещах й. Тя каза: „Ние наричаме тези хора «партията на войната».“