Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
— Индианците ли? — прошепна тя без звук.
Той кратко кимна в отговор.
— Само трима са останали. Няма пленници.
Ренегатите чоктау не спряха, не дадоха признаци, че са запомнили на кое място Сирен и Рене са влезли във водата. А може би между тях имаше ранени, които се нуждаеха от помощ, която можеха да им дадат само в лагера им… или пък бяха загубили ентусиазма си. След минута изчезнаха от погледа им и тихият звук от преминаването им замря между дърветата и разлюлените блатни треви.
Когато беше вече безопасно, Рене се изправи.
— Можеш ли да се движиш, ако се облегнеш на мен?
— Да, мога — отговори със съмнение тя, — но ако мислиш да се махнем оттук, смятам, че не трябва да го правим.
— Ще ни помогне да се стоплим, освен това ще скъси времето, докато чакаме другите.
— Пиер и Жан са запомнили мястото, където са ни оставали и ще очакват да ни намерят тук, ако… когато се върнат. Ако слезем надолу по реката можем да ги изпуснем.
Нуждата да направи нещо, за да подобри положението им се бореше в Рене със сигурността, че това, което Сирен казва, е правилно. Да седят неподвижни, кротко очаквайки помощ, беше против самата му природа. Нямаха голям избор — да умрат, ако ги разкрият надолу по реката, опитвайки се да се доберат до английски кораб, или да направят същото тук, под миртовия храст, където лежаха сега. Въпреки, че не му се искаше да го каже, допускаше, че индианците може да са успели в това, което се опитваха да направят — да ограбят индигото им. От друга страна, въпреки че беше тук от месец това не беше негова територия. Той не схващаше напълно опасностите й. Сирен го знаеше.
Тя, почувствала раздвоението му, произнесе натъртено:
— Пиер и Жан ще дойдат.
— Е, добре — каза той, като се отпусна отново до нея, — ще чакаме тогава, щом като за теб означава толкова много да постоиш още малко в ръцете ми.
Изглеждаше, като че ли мина много време, докато Бретонови се върнат, въпреки че не беше повече от час. Те почти щяха да пропуснат пристигането им, толкова тихо се движеха! Докато се разделят и станат, пирогите вече бяха изкарани на брега.
Две дрехи от биволска кожа бяха разгънати от багажа за мократа двойка, но отплаваха, без да се бавят. На мили навътре в блатата Пиер даде знак да спрат. Направиха огън въпреки че изтощението от гребането ги беше затоплило и, дрехите им бяха почти сухи, така че не си струваше усилието да ги сменят.
Това, което Сирен настоя да направи веднага, беше да се погрижи за раните на Гастон и Пиер. Тя се беше тревожила за тях, въпреки че те бяха запазили способността си да плъзгат пирогите по водата.
На ръката на по-младия мъж имаше разкъсване, което трябваше да бъде зашито, за да зарасне по-добре. Както и повечето мъже, които Сирен познаваше, Гастон вдигна голям шум около работата на Сирен с иглата, пъшкайки и ругаейки, сякаш го измъчваха, но твърдо държа ръката си протегната, почти без да трепне.
Стрелата в гърба на Пиер беше нещо по-сериозно. Жан беше счупил стърчащата пръчка, но беше останала една част от няколко инча, както и главата на стрелата, забита в мускула точно под плешката. Ъгълът, под който беше влязла, бе предотвратил по-дълбокото й забиване, но бе причина голяма част от нея да влезе под кожата здраво заклещена.
Сирен беше виждала белезите преди, но никога толкова отблизо. По-възрастният Бретон беше позволил само на няколко души да видят гърба му и не говореше за това. Не беше трудно да се разбере причината. Имаше само едно нещо, което можеше да доведе до такова масивно нараняване и това беше доживотната присъда на кралските галери, безкрайните години от всекидневно, понякога всекичасно бичуване. Малко бяха онези, които издържаха това наказание. Повечето умираха след година-две на галерите — бягствата бяха редки. Дори тогава опасностите не свършваха. Залавянето на избягал от галерите роб означаваше обесване, и то след прилагането на такова мъчение, каквото съдията реши. Белезите бяха повече от признак, че е служил като роб — те бяха смъртна присъда.
Гастон и Жан бяха свикнали с гледката и почти не обръщаха внимание. Ако Рене намери това за необикновено, изглежда бе имал интелигентността да си извади заключение за причината и последствията, тъй като не зададе въпроси.
Заради назъбените краища на главата на стрелата, единственият начин да се извади беше да се изреже. Трудно беше да се направи това, без да се предизвикат още повече наранявания.