Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
Шокът от изхвърлянето в леденостудената вода остави Сирен да се носи неподвижна няколко дълги секунди, но после тя почувства силна нужда от въздух. Зарита с крака, изхвърляйки се към повърхността. Измъкна се колкото да види трите лодки, насочени към завоя. Те се отдалечаваха и пирогите отново бяха напред.
После до нея се чу тих плясък. Беше хваната от здрави ръце и притеглена към силно, стройно тяло. Водата заля лицето й, запуши носа й и почти я задуши.
Ножът беше в калъф на кръста й. Тя го измъкна и се опита да вдигне за удар. Мъжът се изплъзна в последния момент. Китката й беше хваната, извита — тя отплесна ножа; замахна с юмрук и усети твърда плът и кост. Двамата се потопиха. Теглена надолу с крака, преплетени с тези на мъжа и затруднени от полата, тя не можеше да си поеме въздух. Когато отново се издигна, се разкашля, заслепена от вода.
— Всичко е наред. Извадих те. — Гласът беше дрезгав от тревога и твърде познат. Рене! Трябва да е бил изхвърлен от пирогата с нея.
— Остави ме, по дяволите! — Тя го ритна.
— Опитвам се да ти помогна. Стой мирно, докато не сме се удавили и двамата.
— Не се нуждая от помощ — изпъшка тя в отчаян гняв и надигаща се паника, чувствайки, че потъва отново. Дръпна се от хватката му, почти потопявайки го в отчаяната нужда да се освободи от него. — Аз мога…
Тя не успя да довърши. Ударът дойде като отникъде. Почувства болка в брадичката си, после изчезна всичко, освен плуващата сива тъмнина.
6.
— Ти можеш да плуваш. Това се опитваше да кажеш.
Сирен погледна Рене, който се беше навел над нея. Сивите му очи бяха мрачни, все още присвити от загриженост, а кичур коса, черен и блестящ, закриваше челото му. В думите му, които прозвъняха в ушите й се чувстваше обвинение. Челюстта я болеше, тя усещаше всяка костичка от тялото си безсилна. Лежеше на земята върху вечно зелена мирта. Дрехите й бяха тежки от влага, а от косата й капеше вода. Беше й студено, но не мръзнеше. Намираше се в прегръдката на Рене, който беше обвил ръце около нея под влажното сако, с което бяха завити и двамата.
Тя рязко се опита да се изправи, но падна назад с уморена въздишка. Плътно затвори очи:
— Копеле такова — изстреля тя през стиснати зъби. — Ти ме удари.
— Опита се да ме убиеш, и по дяволите — почти щеше да успееш.
— Защо не? Ти се опитваше да ме удавиш.
— Опитвах се да те спася. — Гласът му беше мрачен.
— Благодаря много. Бях напълно способна да го направя и сама.
— Сега го разбирам. Само една на хиляда жени може да плува и ти се оказа една от тях.
Искаше й се да го засегне отново, но нямаше сили. Освен това трябваше да говорят тихо, докато не разберат къде са индианците.
— Наистина помислих, че си някой от индианците.
— Разбирам и това — каза кратко той. Вдигна от земята ножа, който й беше взел от ръката и й го подаде с жест на заучена учтивост:
— Оръжието ти, ако все още си решена да го използваш.
Тя извади ръката си изпод сакото и взе ножа.
— Не ставай смешен!
— Винаги може да се наложи. — Когато тя мрачно го изгледа, без да отговори, той рязко продължи. — Съжалявам, че те ударих. Изглеждаше ми необходимо, и аз просто… го направих, преди да помисля.
— Няма значение. — Смущението я караше да говори кратко. — Нищо лошо не се е случило. А какво стана с другите?
— Последното, което видях, беше, че дръпнаха напред и завиха. Диваците трябваше да ги пуснат.
— Пиер и Жан ще се върнат за нас.
— Да, когато могат.
И ако са в състояние. Никой не произнесе думата, но и двамата го прочетоха в дългия поглед, който си размениха. Те не смееха да запалят огън, за да се стоплят и да изсушат дрехите си. Нямаха оръжие, освен ножа на Сирен, нямаха прикритие, нито нещо за ядене. Да се преместят на друго място, означаваше, че могат да попаднат на индианците, ако те отстъпваха, или ако бяха победили и се връщаха да ги търсят. За момента не можеха да направят нищо друго, освен да лежат тихо и да чакат.
Ситуацията не беше приятна. Не беше само от вятъра, който шумолеше в листата над тях, изпращайки тръпки във влажната плът и правейки дрехите им леденостудени, нито от неравната земя с листа и остри съчки, които бодяха все повече с всяка изминала минута. Беше от принудителната близост, допира на бедро в бедро, гърди в гърди. Това напомняше неща, които беше по-добре да бъдат забравени… беше почти непоносимо.