Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Плевенската пратеница огледа манастирския двор — широк, украсен с градина от дъхави пъстри цветя и вити лозници над калдъръмените пътечки. Няколко монахини носеха от кладенеца вода да полеят лехите, спретнати, с ниско подстриган чемшир и здравец; други две послушници стъкмяха сухи дърва да опалят фурната, а пък там, пред обора, някои вдигаха рало за оран на заранта. Белееше в здрача зидът на манастирската църква. Стените и куполът й бяха градени от дъбови стволи, че подир години, през 1877-ма, когато бунтовните българи се надигнаха за своята свята република, турски аскери повториха Батак и тук, под свода на „Богородично Въведение“. Тогава за няколко дни те подпалиха, опропастиха, изтрепаха всичко живо и свято, дето подири спасение край стените на храма! Но сега, докато раята още кротуваше и смъртта беше равна за всички, българи и мюсюлмани живееха в мир… Висок стобор опасваше манастира от всички страни; монашеските килии пък малки, здрачни за уединение в тайна молитва, побираха шейсет калугерици.
— Как ти е името? — Анастасия попита калугерката, облечена в дълго монашеско расо, приведена в кръста, сякаш опасана от тежина.
— Софрония — отвърна с неохота, поведе я към една от килиите и като стигнаха, отвори вратата на малка собичка до огнището. — Тук ще останеш, докато те приеме майка игумения…
— Името ми е Анастасия, идвам от Плевен по заръка… — прекрачи прага на собичката, поиска да разкаже за себе си, но калугерката остана безмълвна, излезе и затвори вратата. „Тук всички монахини ли мълчат?“ — момичето въздъхна в тъмнината. На стената имаше кандило с икона и църковна книга на лавицата под нея. От ниско прозорче, съзидано в стената на монашеската килия, светеше лоена свещ и за двете одаи; зад вратата имаше мъничко одърче и Анастасия легна; стори й се, че някой зазида стените и от тук скоро нямаше да мине човек, за да попита кой диша вътре.
Подир час клепалото би, Софрония пак отвори вратата на собичката, изговори кратко, като да броеше думите си:
— Време е за вечеря! — и тръгна към магерницата.
Всички тук живееха в сговор, работеха наедно и вкупом сядаха да ядат на голяма трапеза до огнището. Зиме калугерките плетяха тънки вълнени платове, лете превиваха гърбове из нивите и ливадите на манастирските имоти, гледаха и добитък. Имаха добра воденица с тепавица, завещана им от щедрия сопотски благодетел отец Кирил Нектариев. Преживяваха с много труд, с пестеливост и подаяния, които на свети дни им оставяха по-богатите гости. В килиите деня-нощя цареше тишина и покой; биваше някога две монахини да живеят в една килия, ала всякоя новопристигнала послушница се подслоняваше в малка собичка до огнището на монашеската одая… Някои млади момичета идваха тук да прикрият недъг или моминска тъга, ако имаха. Други, знатни и хубави, влизаха да добият грамотност; за най-бедните манастирът беше подслон. Но всяка, пристъпила прага на светата обител, безпрекословно се подчиняваше на игуменията и изпълняваше нейната воля.
— Кой те прати при нас? — последната от прииждащите към магерницата монахини спря до Анастасия и сестрински сложи ръка на рамото й.
— По заръка съм на отец Агапий; имам писмо за игуменията, но тя не знае за мен — отвърна й в светлината на фенера, окачен до вратата. Видя силното тяло на непознатата; лицето й, увенчано с големи, блестящи очи и дълги вежди под ръба на калимавката веднага издаваше жаждата за живот извън манастира.
— И коя ще бъде старицата ти? — попита тихо, да не я чуят другите.
— Старица ли? — момичето не я разбра. — Посрещна ме монахиня… млада. Каза, че приела име Софрония, но не разбирам мълчанието й… Как ти е името? — Анастасия се усмихна, защото нещо стопли душата й; непознатата имаше прилика с хаджи Йоца, с щедрата й осанка, с волята да раздава добро…
— Теофания. От Русчук съм, кръщелното ми име е Василиса и Павел, като вапца гемията, написа с големи букви на едната страна ВАСИЛИСА… — монахинята подкани момичето да влезе за вечеря, но като прочете в очите му много въпроси, пак сви длан до ухото. — Не се страхувай от сестра Софрония; тя е усърдна в молитвите, но недостъпна за човешки радости… Утре ще поговорим пак! — и влязоха.
След вечеря Анастасия се прибра в собичката си, легна върху твърдия одър, впери очи в кандилото и въпреки умората от дългия път, не заспа до среднощ. Луната в пълен кръг се търкаляше по билото на Балкана, а когато стигна Каймакчал, свърна към Калофер и сякаш в миг светлината й грейна над Новакова махала, където беше кацнал манастирът „Въведение Богородично“. Анастасия чу въздишка в съседната одая, надигна се, тихо стана, с бавни стъпки се взря в прозорчето на монашеската килия, където трябваше да бъде Софрония. Въздишката — по-силна, по-трайна, дойде от одаята още веднъж и плевенската пратеница не повярва, че вижда добре; опря чело по-близо до стената, взря се, прекъсна дъх… Тялото на Софрония, голо, измъчено, светло, беше проснато на голия под; грапав камък, притегнат към стомаха и с годините носен там, се беше врязал в плътта, тъй както се врязва камъкът в жив корен — с мъчение!