Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
„Господи, помогни й!“ — Анастасия се прекръсти. „Не е ли смъртен грях да убиваме с камък утробата, в която майката трябва да носи дете?“ — помисли, но не посмя да отиде при монахинята; беше чела житията на жени, които чрез усамотение и самоизтезание търсеха равенство с бога… Легна отново, и отново цялата нощ не заспа. Мислеше си дали Ковача е нейде наблизо, късно ли е да го потърси в крайпътен хан, че да се върнат в Плевен двамата…
Сутринта стана, уми лицето и косите си, потърси Теофания сред другите монахини и като я видя, се упъти да я попита за господин Райно Попович.
— Мъдроученият наставник от Карлово? — русчуклийката надигна калимавката с веждите си. — Сестра му беше при нас, но преди месец отиде в самоковския манастир на монахините. Само майка игумения знае тайната за нейното заминаване — русчуклийката се обърна към една от килиите; слънчев лъч падна върху кръста на гърдите й, та освети в изгревна светлина и лицето — беше толкова хубава, че когато на празник в манастирския двор се събираше разнолик народ, мъжките погледи спираха за наслада и някои новодошли питаха коя е, защо е тук…
— Имам заръка да уча при него. — Анастасия въздъхна, зидовете на манастира й се сториха високи, непревземаеми за знания извън богоучението.
Игуменията наистина не напускаше покоите си; несмутима от заран до вечер, тя позволяваше само веднъж на ден сподвижницата й Евдокия да й донесе билков чай, плодове, хляб, вода… Не говореше с никого и никой от духовните чада не разбра какво й е. Преди години гости на манастира само веднъж чули калугерката да казва, че иска да има своя къща и свои деца, но това било преди да почине Евпраксиния, предишната игумения на манастира, която анатемосвала копнежите на всяка монахиня за светски живот!
…В тихи следобеди звънчетата на конете се чуваха отдалече и край къщата на хаджи Вълко Георгигенов, вдигната на чаршията по левия бряг на Тунджа, мъже и жени чакаха да пристигне мъдроученият господин Попович. Файтонът, който всяка сряда хаджията пращаше до Карлово да докара наставника, пристигаше по филибелийския път, та можеха да го видят и калугерките от „Въведение Богородично“… Калофер беше прочут с хубостта на гайтана си чак в Цариград, затова търговци и по-първи хора в управата решиха да дадат на учителя две одаи от къщата на хаджи Вълко, та три дни в неделята да учи калоферските момчета.
Господин Райно беше родом от Жеравна, но след неразбории с тамошните управници се премести в Карлово през 1827 година. С благословията на княз Богориди, също жеравнин, господни Райно беше добил знания в гръцко училище и оттогава малко говореше български с по-простите хора. Дрехите му, съшити по европейски терк, веднага го отличаваха от калоферци, обути в потури; и маниерите на господина бяха по европейския етикет — говореше тихо, с едва доловима усмивка и винаги в речта даваше първенство на другите. В Карлово имаше хубаво уреден дом, където приемаше момчета на богати търговци и известни родове; искаше и България да има достойни наследници на мъдростта, но те да говорят с науката на гръцки. Не беше негов греха, че още нямаше добри български книги за учениците, но родолюбиви българи започнаха да го винят, че не се хваща да превежда от гръцки на роден език. С Негова светлост отец Агапий се запознаха в Търново няколко дена преди ръкополагането на архидякона в сан епископ и тогава надълго си поговориха за потребността от български светски училища. А родолюбивият Васил Априлов написа на господина дълго писмо от Русия и го кореше, че не обявява родния език за основен:
„Ако и да беше катедрата на мъдростта установена в Гърция, завоевателите римляни я задигнаха в Рим и оттам я взеха всички други народи. Кажете ми прочее, ако тези различни народи бяха поддържали, че просветата не може да се предава на друг език освен на гръцки и ако сляпо бяха учили само тоя език до днес, щяха ли да стигнат до днешната просвета? Съвсем не. Народите направиха онова, което здравият разсъдък изисква. Създадоха писменост и преведоха всички елински произведения и с това се развиха и са по-образовани и от гърците. Това трябва да прави и нашият народ, да върви по онзи път, по който са вървели другите народи преди векове и по който нашите прадеди трябвало да вървят през всичките светли дни, като люде, които са приели християнството по-рано от много други народи и са имали и писменост, и просвета…“