Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Преди да започнат, Копъл се поинтересува за развитието на болестта.
— Какво е положението, Мори?
Мори едва-едва повдигна ръка, до стомаха си. Повече не можеше.
Копъл получи отговор на въпроса си.
Камерата заработи — трето, последно интервю. Копъл попита дали Мори се страхува повече сега, когато смъртта съвсем е наближила. Мори отвърна, че не; честно казано, дори се страхувал по-малко. Обясни, че вече не се интересува особено от външния свят, не държи да му четат вестниците редовно, не се занимава толкова много с кореспонденцията, вместо това слуша повече музика и гледа през прозореца как листата променят цвета си.
И други хора страдаха от ЛАС, Мори беше наясно с това, някои от тях доста известни, например Стивън Хокинг, великолепният физик и автор на „Кратка история на времето“. Той живееше с дупка в гърлото, говореше с помощта на компютърен синтезатор, пишеше думите, премигвайки с очи, като движенията му се предават на специален сензор.
Това е наистина възхитително, но не е начинът, по който Мори би искал да живее. Той каза на Копъл, че знае кога би бил подходящият момент да се сбогува.
— За мен, Тед, животът означава, че мога да откликна на нуждите на другите. Означава да мога да покажа чувствата си. Да говоря с хората. Да съпреживявам заедно с тях…
Той издиша.
— Когато всичко това свърши, край с Мори.
Разговаряха като приятели. Както и при предните две интервюта, Копъл зададе въпроса за „теста с бърсането на задника“ — надявайки се може би на шеговит отговор. Но Мори беше твърде уморен, за да се усмихне. Той поклати глава.
— Вече не мога да седя изправен на тоалетната, така че се налага през цялото време да ме държат. Когато свърша, се налага да ме избършат. Дотам се стигна.
Сподели с Копъл, че иска да умре спокойно. Каза му последния си афоризъм:
— Не се предавай бързо, но и не се задържай прекалено.
Копъл кимна измъчено. Минали бяха едва шест месеца от първото предаване на Нощния блок, а Мори Шуорц очевидно наближаваше края. Стопил се беше пред очите на целокупната нация, телевизионен мини-сериал за смъртта. Но докато тялото му се разпадаше, личността му светеше все по-ярко. Към края на интервюто камерата показа Мори в близък план — Копъл въобще не се виждаше на екрана, само гласът му се чуваше зад кадър — водещият попита стария ми преподавател дали иска да каже нещо на милионите зрители, които се вълнуват от съдбата му. Макар думите на водещия да нямаха подобна цел, аз не можех да се сдържа да не ги сравня с последната дума на обречения на смърт.
— Бъдете състрадателни — прошепна Мори. — И се грижете един за друг. Ако успеем да се научим на това, светът би станал много по-добър.
Пое въздух и добави своята любима мантра:
— „Обичайте се или мрете.“
С това интервюто завърши. Но кой знае защо операторите оставиха камерите да работят и така се записа една финална сцена.
Добре се справи — поздрави го Копъл.
Мори се усмихна немощно.
— Направих каквото можах — прошепна той.
— Както винаги.
— Тед, болестта вече чука на вратата на духа ми. Но духа си няма да й дам. Нека вземе тялото ми. Няма да й дам духа си.
Копъл едва сдържаше сълзите си.
— Добре, добре се справяш.
— Така ли мислиш?
Мори врътна очи към тавана.
— Вече се пазарим с Онзи горе. Питам го: „Ще ме вземеш ли при ангелите?“
За пръв път Мори признаваше, че говори с Бог.
Дванадесетият вторник
Разговаряме за прошката
Прости на себе си преди да умреш. После прости и на другите.
Минали бяха няколко дни от интервюто за Нощния блок. Навън беше дъждовито и мрачно, Мори лежеше завит с одеяло. Седнах на крайчеца на лежащия му стол, хванал босите му крака. Краката му бяха покрити с мазоли, сгърчени, с пожълтели нокти. Носех малко шишенце с лосион, намазах ръцете си и започнах да разтривам глезените му.
Това беше още едно нещо, което бях наблюдавал как правят болногледачките и сега, опитвайки се да бъда с него колкото мога повече, бях пожелал да го направя сам. Болестта не позволяваше на Мори да помръдне пръстите на краката си, но продължаваше да усеща болката, а масажите му помагаха да я преодолее. Освен това, Мори обичаше да го докосват и галят. На този етап аз бях готов да направя всичко, което би могло да го зарадва.
— Мич — рече той, връщайки се на темата за прошката. — Няма смисъл да отмъщаваш или да се инатиш. За тези неща — въздъхна той, — за тези неща в живота си най-много съжалявам. Гордост. Суета. Защо правим всичко, което правим?