Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
После го видях като възрастен, който се е отдръпнал, крехък и измършавял, с изпито от лечението лице.
Мори, рекох. Защо не иска да ме види?
Старият ми преподавател въздъхна.
— За човешките отношения няма вълшебна формула. За тях се преговаря с обич, с достатъчно пространство и за двете страни, за потребностите и нуждите им, за това кой какво може и какъв живот води.
— В бизнеса хората преговарят, за да спечелят. Преговарят, за да получат каквото искат. Може би си свикнал прекалено много с това. С обичта е различно. Обичаш, когато грижата ти за някого е същата като за теб самия.
— С брат ти сте преживели хубави мигове и ти вече не получаваш това, което си получавал, когато сте били заедно. Искаш старото положение да се върне. Не искаш да си отива. Но това е част от човешкия живот. Спри, продължи, спри, продължи.
Вдигнах глава и го погледнах. Видях пред себе си всичката смърт на света. Почувствах се безпомощен.
— Ще откриеш пътя към брат си — рече Мори.
Откъде знаеш?
Мори се засмя.
— Нали откри мен?
— Онзи ден чух много интересна историйка — казва Мори
Затваря очи за момент, а аз чакам.
— Та историята е за една вълничка, която се носела безгрижно из океана и страшно се веселяла. Радвала се на вятъра и на свежия въздух — докато в един момент не забелязала как вълните пред нея се разбиват в брега.
„Божичко, та това е ужасно — казала си вълничката. — Виж какво ще се случи с мен!“
Тогава се задала втора вълна. Тя видяла посърналата вълничка и й казала: „Защо си толкова тъжна?“
Първата вълничка отвърнала: „Нищо не разбираш! Всичките ще се разбием! Всичките ще изчезнем в небитието! Не е ли ужасно?“
Втората вълна казала: „Напротив, ти нищо не разбираш. Ти не си вълна, а част от океана.“
Усмихвам се. Мори отново притваря очи.
— Част от океана — казва той, — част от океана.
Наблюдавам го как диша — вдишва, издишва, вдишва, издишва.
Четиринадесетият вторник
Сбогуваме се
Навън е мокро и влажно, докато изкачвам стъпалата пред дома на Мори. Виждам подробности, детайли, които не съм забелязвал през всичките си посещения, формата на хълма. Каменната фасада на къщата. Малките вечнозелени дръвчета, ниските храстчета. Вървя бавно, без да бързам, стъпвам върху мъртвите мокри листа, които се смачкват под краката ми.
Шарлот се обади предния ден, за да ми каже, че Мори „не е добре“. Това беше нейният начин да ме уведоми, че явно са настъпили последните дни. Мори отложил всичките си срещи и през повечето време спял, което не беше типично за него. Той никога не е обичал да спи много, особено когато наоколо му има хора, с които може да разговаря.
— Иска да го посетиш — каза Шарлот, — само че, Мич…
— Да?
— Той е много слаб.
Стъпалата на верандата. Стъклото на входната врата. Попивах всички тези неща бавно, съзерцателно, сякаш ги виждах за пръв път. Усетих касетофона в сака на рамото ми и го отворих, за да проверя дали съм взел достатъчно касетки. Не знам защо го направих. Винаги носех достатъчно касетки.
Кони ми отвори. Обикновено преливаща от енергия, днес имаше посърнал вид. Поздрави едва чуто.
— Как е той? — попитах.
Не е добре — прехапа тя долната си устна. — Не ми се мисли за това. Толкова симпатичен човек, нали знаеш.
Знаех.
— Толкова жалко.
Шарлот се появи в антрето и ме прегърна. Каза, че Мори още спи, макар че вече е десет часа. Влязохме в кухнята. Помогнах й да разтреби, забелязах шишенцата с лекарства, строени на масата, цяла армия кафяви пластмасови войници с бели капачки. Старият ми преподавател вземаше морфин, за да може да диша.
Оставих в хладилника храната, която бях донесъл — супа, вегетариански кюфтета, рибена салата. Извиних се на Шарлот, че ги нося. Мори не беше вкусвал подобна храна от месеци, и двамата го знаехме, но това се беше превърнало в наша малка традиция. Понякога, когато човек губи близко същество, не иска да се откаже от навиците си.
Изчаках в хола, където Мори беше направил първото си интервю с Тед Копъл. Зачетох вестника на масата. Две деца в Минесота се били простреляли, докато играели с пушката на татко си. Намерили бебе, заровено в боклука в една уличка в Лос Анджелис.
Оставих вестника и се втренчих в празната камина. Лекичко тактувах с крак по дървения под. Накрая чух вратата да се отваря и затваря, после чух стъпките на Шарлот.
— Хайде — рече тя. — Готов е за теб.
Станах и се обърнах към обичайното ни място, тогава забелязах непознатата жена. Седнала с кръстосани крака в края на коридора на сгъваем стол, забила очи в някаква книга. Това беше болничната сестра, организирали му бяха двадесет и четири часово дежурство.