Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Въпросът ми беше за значението на прошката. Гледал бях разни филми, в които патриархът на семейството е на смъртно легло и вика при себе си своя отчужден син, за да се сдобрят преди да си отиде от този свят. Интересно ми беше дали Мори чувства нещо подобно, внезапна нужда да каже „Прощавай“ преди да умре.
Мори кимна.
— Виждаш ли тази скулптура?
Той наклони глава в посока на бюста, изправен на полицата на отсрещната стена в кабинета му. Почти не го бях забелязвал досега. Бронзова отливка, изобразяваща лице на четиридесет и няколко годишен мъж, с вратовръзка и буен перчем над челото.
— Това съм аз — рече Мори. — Един приятел ми го направи преди тридесетина години. Казваше се Норман. Навремето прекарвахме повечето време заедно. Ходехме да плуваме. Возехме се до Ню Йорк. Покани ме на гости в дома си в Кеймбридж и ми направи този бюст, позирах му в мазето. Няколко седмици се труди, но много искаше да го направи както трябва.
Загледах се в лицето. Колко странно — видях Мори в триизмерно изображение, толкова здрав, толкова млад, да ни наблюдава отгоре, докато си приказваме. Дори направен от бронз, той имаше закачлив вид, приятелят му явно беше успял да скулптира и част от духа му.
— А ето и тъжната част от историята — продължи Мори. — Норман и съпругата му се преместиха да живеят в Чикаго. Малко след това, съпругата ми, Шарлот трябваше да се подложи на сериозна операция. Норман и жена му така и не се обадиха. Аз знаех, че знаят. Двамата с Шарлот се почувствахме много обидени, задето изобщо не се обадиха да се поинтересуват как е тя. Така пропаднаха приятелските ни отношения.
— През годините се срещахме няколко пъти с Норман и той всеки път искаше да се сближим отново, но аз не бях съгласен. Обясненията му не ме задоволяваха. Бях горд. Отминавах ги с вдигане на рамене.
Гласът му се задави.
— Мич… преди няколко години… той умря от рак. Много ми е мъчно. Така и не се видяхме. Не събрах сили да му простя. Сега сърцето ме боли…
Мори отново заплака, тихичко, кротко, понеже главата му беше облегната назад, сълзите се търкаляха отстрани по лицето му преди да достигнат до устните.
Съжалявам, рекох.
— Недей — прошепна той. — В сълзите няма нищо лошо.
Продължавах да разтривам безжизнените му крака с лосиона. Поплака няколко минутки, сам със спомените си.
— Не само на другите трябва да прощаваме, Мич — прошепна той накрая. — Трябва да прощаваме и на себе си.
На себе си?
— Да. За всичко, което не сме направили. За всичко, което е трябвало да направим. Човек не може цял живот да съжалява за това, което е трябвало да стане, но не е станало. Това не помага, когато стигнеш там, където съм аз сега.
— Винаги съм искал да постигна повече в работата си; да напиша повече книги. Навремето страшно се упреквах. Сега разбирам, че това е било ненужно. Помири се. Трябва да се помириш със себе си и с всички около теб.
Наведох се и попих сълзите му с хартиена кърпичка. Мори премита, отвори очи и ги затвори. Чуваше се шумното му дишане, като леко похъркване.
Хвърлих кърпичката в кошчето и се върнах при краката му. Късметлия, а? Натиснах с палец втвърдената му плът, но той не усети нищо.
— Борба между противоположностите, Мич. Помниш ли? Нещата, които те теглят в различни посоки?
Спомням си.
— Мъчно ми е за изтичащото време, но оценявам възможността да сложа нещата си в ред.
Поседяхме малко, в мълчание, а дъждът трополеше по прозореца. Хибискусът зад главата му все още се държеше, малко растение, но яко.
— Мич — прошепна Мори.
— Ъхъ?
Свих пръстите на краката му в шепата си, погълнат от работата.
— Погледни ме.
Вдигнах очи и срещнах най-настойчивия му поглед.
— Не знам защо се върна при мен. Но искам да ти кажа нещо…
Замълча, гласът му секна.
— Ако имах още един син, бих искал да си ти.
Сведох очи, продължавайки да разтривам с пръсти умиращата плът на стъпалата му. За момент ме достраша, че ако приема думите му, ще предам собствения си баща. Но когато вдигнах глава, видях Мори да се усмихва през сълзи и разбрах, че в миг като този няма предателство.
Страхувах се единствено от сбогуването.
— Избрах къде да ме погребат.
Къде?
— Недалеч оттук. На един хълм, под едно дърво, с изглед към езерце. Много спокойно място. Подходящо за размисъл.
Смяташ да размишляваш там ли?
— Смятам да лежа мъртъв.
Той се засмива. Аз се засмивам.
— Ще ми идваш ли на гости?
На гости ли?