Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Мори се е загледал през рамото ми в прозореца отзад. Понякога се чува някой минаващ камион или по-силен пристъп на вятъра. Спря поглед за малко на къщите на съседите си, после продължи.
— Проблемът, Мич, е в това, че не вярваме, че сме толкова еднакви, колкото всъщност сме. Бели и черни, католици и протестанти, мъже и жени. Ако се мислехме за еднакви, може би щяхме с повече ентусиазъм да се приобщим към голямото човешко семейство на този свят и да обичаме и да се грижим за него, както обичаме и се грижим за най-близките си.
— Повярвай ми, когато умираш, виждаш, че всичко това е така. Всички тръгваме от едно място — раждането — и всички стигаме до един край — смъртта. Тогава, каква е разликата?
— Инвестирай в човешкото семейство. Инвестирай в хората. Изгради си свое малко общество от хора, които обичаш и които те обичат.
Той стисна лекичко ръката ми. Аз му отвърнах с по-силно стискане. И както на онези състезания по панаирите, където удряш с чук и гледаш колко високо ще се вдигне дискът, така и аз почти видях как телесната топлина се издига в гърдите и шията на Мори, в страните и очите му. Той се засмя.
— В самото начало на живота ни, докато сме още пеленачета, имаме нужда от други хора, за да оцелеем, нали така? В края на живота, когато станем такива, какъвто съм аз сега, отново имаме нужда от други хора, нали така?
Гласът му се превърна в шепот.
— Тайната обаче е следната: между тези два момента също имаме нужда от други хора.
По-късно следобед двамата с Кони отидохме в спалнята да видим крайното заключение на съдебните заседатели по делото на О Джей Симпсън. Сцената беше напрегната, всички обвиняеми с лице към съдебните заседатели, Симпсън, в синята си риза, заобиколен от цяла армия адвокати, прокурорите, желаещи да го вкарат зад решетките, застанали само на няколко крачки от него. Когато председателят на журито съдебни заседатели прочете присъдата: „Невинен“, Кони извика:
— Боже мили!
Гледахме как Симпсън прегръща адвокатите си. Слушахме как коментаторите се опитват да обяснят смисъла на всичко това. Видяхме тълпите чернокожи, празнуващи на улицата пред съда, както и тълпите бели, насядали в ресторантите. Решението беше приветствано като историческо събитие, макар че всекидневно се извършват убийства. Кони излезе в антрето. Какво повече има да гледа.
Чух как вратата на кабинета на Мори се затвори. Продължих да зяпам в телевизора. Всички по света го гледат, рекох си. Тогава, от съседната стая, чух как преместват Мори от стола му и се засмях. Точно когато „Процесът на Века“ достигна драматичната си развръзка, моят стар преподавател сядаше на тоалетната.
Годината е 1979, играем баскетбол в салона на „Брандайс“. Отборът се справя добре и агитката от студенти започва да скандира: „Първи! Първи!“ Мори е седнал наблизо. Скандирането го озадачава. В един момент, насред виковете „Първи!“, той става и изкрещява:
— Какво му е лошото да си втори?
Студентите го гледат. Престават да викат. Той си сяда, усмихнат победоносно.
Учебният филм, трета част
Екипът на Нощния блок пристига за трети, последен път. Цялата атмосфера на събитието този път е по-различна. Не толкова интервю, колкото тъжно сбогуване. Тед Копъл се беше обаждал няколко пъти преди да дойде и беше питал Мори:
— Ще се справиш ли?
Мори заявил, че не е съвсем сигурен дали ще може.
— Вече постоянно съм уморен, Тед. Непрекъснато се давя. Ако аз не успея да кажа нещо, ще го кажеш ли ти вместо мен?
— Разбира се — отвърнал Копъл.
След което, обичайно стоически настроеният водещ, допълнил:
— Ако не искаш да го правим, няма проблем, Мори. Просто ще дойда да си вземем сбогом.
По-късно Мори се ухили дяволито и рече:
— Май успях да го спечеля.
Така си и беше. Копъл наричаше Мори свой „приятел“. Старият ми преподавател беше успял да предизвика състрадание дори у хората от телевизията.
За интервюто, което се състоя в петък следобед, Мори беше облечен със същата риза, както предния ден. По това време си сменяше ризите веднъж на два дни, а днес все още не беше изтекъл вторият ден — откъде накъде ще си нарушава стереотипа?
За разлика от предишните две предавания на Копъл, това беше проведено изцяло в кабинета, където Мори вече трайно беше пленник на инвалидната си количка. Копъл, който още на влизане целуна стария ми преподавател, сега трябваше да се навре до библиотечката, за да може да го хване камерата.