Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Затова сега наблюдавах как физиотерапевтката раздвижва Мори в леглото, тупа го по гърба, пита го дали усеща как секретът вътре се отделя. И когато спря за почивка, попита дали не искам и аз да опитам. Съгласих се. Мори, с лице върху възглавницата, се засмя.
— Само по-леко — рече той. — Стар човек съм. Взех да барабаня по гърба и страните му, като удрях на различни места, следвайки нейните инструкции. Беше ми неприятно, когато Мори лежеше в леглото по каквато и да било причина (последният му афоризъм: „В кревата загива душата“, звънеше в ушите ми), свит на една страна, той изглежда толкова смален, толкова посърнал, приличаше повече на момченце, отколкото на възрастен човек. Забелязах бледния цвят на кожата му, белите косми по тялото, безпомощно отпуснатите ръце. Замислих се за това колко време отделяме, за да поддържаме и оформяме телата си, вдигаме тежести, правим коремни преси, а накрая природата ни отнема всичко. Под пръстите си усещах отпуснатата плът на Мори и го налагах здраво, както ме бяха инструктирали. Искаше ми се да бия по стените вместо по гърба му.
— Мич? — едва успя да изрече Мори с пресеклив от ударите по гърба му глас.
— Ъхъ?
— Кога… съм ти… писал… петица?
Мори вярваше, че у всеки човек е заложено нещо добро. Но също така виждаше и в какво могат да се превърнат хората.
— Хората стават зли, когато се почувстват застрашени — рече той по-късно същия ден — и това се дължи на нашата култура. На икономиката ни. Дори хората, които имат работа, се чувстват застрашени, защото се страхуват да не я изгубят. А когато се почувстваш застрашен, започваш да се грижиш единствено за себе си. Започваш да боготвориш парите. Всичко това е част от нашата култура.
Той издиша.
— И заради това аз не й вярвам.
Кимнах и стиснах ръката му. Вече редовно се държахме за ръце. За мен това беше още една промяна. Неща, които преди ме караха да се чувствам неловко и от които се гнусях, сега бяха нещо обичайно. Изпълнената със зеленикава течност торбичка, с която беше свързан катетърът му, лежеше до крака ми, близо до неговия стол. Няколко месеца по-рано това би ме отвратило; сега просто не го забелязвах. Същото беше и с миризмата в стаята, след като Мори беше използвал тоалетната. Той не можеше да си позволи свободата на придвижване от едно помещение в друго, не можеше да затвори след себе си вратата на тоалетната, като преди това я напръска с освежителя за въздух. Тук беше леглото му, тук беше инвалидната му количка и това беше животът му. Ако моят живот беше натикан в подобен напръстник, едва ли щях да го ароматизирам по-добре.
— Ето какво имам предвид под изграждането на своя собствена, малка субкултура — заобяснява Мори. — Не казвам, че трябва да пренебрегнеш всички правила на обществото, в което живееш. Аз не се разхождам наоколо гол, например. Не минавам на червено. Мога да се съобразявам с дребните неща. Но големите неща — как да мислиш, какво да цениш — това трябва да решиш сам. Не можеш да позволиш на всеки — или на всяко общество — да решава вместо теб.
— Да вземем моето състояние. Нещата, от които би следвало да се срамувам — че не мога да ходя, че не мога сам да си избърша задника, че понякога се будя сутрин и ми се плаче — сами по себе си това не са срамни неща.
— Същото се отнася и за жените, които смятат, че не са достатъчно стройни, или мъжете, които смятат, че не са достатъчно богати. Това са все неща, които нашата култура иска да ни натрапи. Не им вярвай.
Попитах Мори защо на младини не е отишъл да живее някъде другаде.
— Къде?
Не знам. В Южна Америка. Нова Гвинея. Някъде, където хората не са толкова себични, както в Съединените щати.
— Всяко общество си има своите проблеми — рече Мори и повдигна вежди, което беше най-близкият, възможен за него жест, до повдигане на раменете. — И според мен начинът не е в това да избягаш. Трябва да се потрудиш да си изградиш своя собствена култура.
— Виж какво, независимо къде живееш, най-големият недостатък на нас, хората, е липсата на далновидност. Не виждаме какво бихме могли да бъдем. Би трябвало да видим заложения у нас потенциал, да се напрегнем да постигнем всичко, което бихме могли да бъдем. Но ако хората наоколо ти казват: „Аз си искам своето сега, веднага“, накрая се стига дотам, че има неколцина, които притежават всичко, но има и армия, която пречи на бедните да надигнат глава и да им го отнемат.