Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Добре, значи още един час — отговори Фухур.
Но този час беше фатален.
Двамата не бяха забелязали, че на север небето е почерняло от облаци. На запад, където беше слънцето, то бе заприличало на жарава, а по хоризонта се стелеха злокобни ивици, наподобяващи кървави водорасли. Бурята напираше от изток като стена от сиво олово. Пред нея пълзяха, подобни на вадички разлято синьо мастило, разнищените краища на облаците. От юг настъпваха кълба отровножълти пари, прорязани от проблясващите светкавици.
— Изглежда, че ще ни застигне буря — рече Фухур.
Атрею се огледа на всички страни.
— Да, времето не вещае нищо добро — съгласи се той. — Но въпреки това трябва да продължим.
— По-разумно ще е да се скрием някъде — отвърна Фухур. — Ако е това, което предполагам, работата няма да е никак приятна.
— А какво предполагаш? — попита Атрею.
— Че са четиримата Ветрове великани, които пак ще мерят силите си — поясни Фухур. — Те винаги се карат кой от тях е най-силен, за да властва над другите. За тях това е нещо като игра, защото нищо не може да им се случи, но тежко и горко на онзи, който попадне помежду им, докато спорят. Той обикновено става на пух и прах.
— Не можеш ли да се издигнеш по-нависоко? — попита Атрею.
— Искаш да кажеш, където няма да ни стигнат? Не, толкова високо не мога да полетя. А под нас, доколкото виждам, е само вода, някакво огромно море. Не виждам място, където бихме могли да се скрием.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да ги изчакаме — отсече Атрею. — Аз и без това искам да ги питам нещо.
— Какво искаш? — възкликна драконът и подскочи във въздуха.
— Ако те са четиримата Ветрове великани — поясни Атрею, — не може да не познават всички краища на Фантазия. Никой не би могъл да ни каже по-добре къде се намират границите й.
— О, небеса! — извика драконът. — И ти смяташ, че можеш да си поговориш с тях ей така?
— Какви са техните имена? — поинтересува се Атрею.
— Онзи от север се казва Лир, този от изток — Баурео, онзи от юг — Ширк, а този от запад — Майестрил — отвърна Фухур. — Но, кажи ми, Атрею, какво всъщност си ти? Малко момче или къс желязо, което не знае що е страх?
— Когато минах през Вратата на сфинксовете — отговори Атрею, — аз изгубих чувството си за страх. Освен това нося знака на Детската царица. Всички същества във Фантазия го признават. Защо не и Ветровете великани?
— О… о, и те ще го признаят! — извика Фухур. — Но са толкова глупави, че не ще можеш да ги възпреш да се бият един с друг. Ще видиш какво означава това.
Междувременно буреносните облаци се бяха събрали от всички страни и Атрею се озова в нещо като огромна фуния, голяма колкото кратер на вулкан, чиито стени започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо, така че отровножълтото, оловносивото, кървавочервеното и гарваново-черното се смесиха.
И той самият започна да се върти с Белия дракон в кръг, като сламка, увлечена от страшен вихър. Чак сега съгледа буреносните великани.
Те всъщност имаха само лица, защото ръцете и краката им се променяха тъй бързо и бяха толкова много — ставаха ту дълги, ту къси, ту стотици на брой, ту изобщо изчезваха, понякога се открояваха ясно, после потъваха като в мъгла, — а телата им така се бяха вплели едно в друго в това страшно хоро или в тази ожесточена борба, че беше напълно невъзможно да се разпознаят очертанията им. Лицата им също се променяха непрекъснато, веднъж се издуваха и ставаха дебели, после се удължаваха нагоре и встрани, но все пак си оставаха лица, които се различават едно от друго. Те отваряха широко уста и викаха, крещяха, виеха и се смееха един на друг. И май дори не забелязваха дракона и неговия ездач, защото в сравнение с тях той беше като комар.
Атрею се надигна, хвана златния амулет с дясната си ръка и извика колкото му глас държи:
— В името на Детската царица, млъкнете и ме изслушайте!
И се случи нещо невероятно!
Те млъкнаха, сякаш бяха онемели. Затвориха уста й осем великански очи се впериха в Златин. Дори и вихърът притихна. Настъпи мъртва тишина.
.Я ми кажете — извика Атрею, — къде са границите на Фантазия? Знаеш ли това, Лир?
— Не са на север — отвърна черното облачно лице.
— А ти, Баурео?
— Не са и на изток — отговори оловносивото облачно лице.
— Кажи ти, Ширк!
— И на юг няма никаква граница — рече отровножълтото облачно лице.
— Майестрил, ти знаеш ли нещо?
— Няма граница на запад — каза Огненочервеното облачно лице.
И тогава и четиримата произнесоха в един глас:
— Че кой си ти, който носиш знака на Детската царица, а не знаеш, че Фантазия няма граници?
Атрею замълча. Покрусата му нямаше край. Не беше помислял, че е възможно Фантазия да няма граници. Тогава всичко е било напразно.