Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Срещу Намибия вълнението се усили и механикът се застрахова — намали с пет оборотите. Преходът до Хайфон щеше да се проточи два месеца, а само за две седмици досега губехме петстотин мили.
— Ако се случи — утешаваше ни той — да ни подгони някоя мечка в Индийския океан и трябва да бягаме, тогава ще надуя. Иначе няма да насилвам машината.
На масичката му лежеше адресиран плик. Да първото пристанище имаше още две седмици, но той бе написал вече писмото до жена си и заложил директивите на семейния живот за предстоящите осем месеца.
До четвърти хамбар стои Кутьо, профсъюзният „бос“ на кораба. Видял ме е, чака да се поздравим. Вчера го беше „стегнала шапката“, пита ме:
— Знаеш ли, че съветските профсъюзи забраняват на кораби без климатична инсталация да плават в тропика?
— Знам — сопнах се, — а ти сливи ли имаш в устата си, като отидеш в Параходството?
— Ами — пали се Кутьо, — ония дойдоха цяла комисия, украсата на кораба оглеждаха… Теб те нямаше. Зле, викат, сте с нагледната агитация. Добре изпълнявате плана, но нагледната ви агитация не мобилизира … Пиха по едно кафе и духнаха… Лястовичка ми оставиха, лястовичка с десет точки; лозунгите да се подменят, две агиттабла да се направят, стенвестник, обещания да наредим … Деветдесет и девет работи. В срок от двайсет дни да станат, а ние ще се върнем след двеста…
— Ти си спал накриво — казвам му. — Рано те „хвана желязото“.
— Не бе, другарю помполит, ама един да беше споменал за бъдещия рейс. Ами че тук имаме хора, дето вече двайсет години се търкалят по параходите, а още жилище нямат, една карта за курорт не са взели, та да стигнат за чиновничките…
Срещу мене, като върти опашка, тича Спаска. Рижата й козина блести — снощи рулевият Цветан я е къпал с шампоан. Преди няколко месеца, когато я донесоха на кораба, беше като мишле. Донесе я морякът Никола Янчев.
Преди двайсетина години Янчев служил на границата, карал школа за кучкари, оттам и прякорът му — Кольо Кучето. Той е сух и прошарен, „чайникът“ му кипва бързо, щом се ядоса и моряците избягват да се закачат с него. Има един милион професии и каквото похване — прави го.
Когато бяхме в Хавана, по кораба тръгна приказка: жена му го ритнала от играта, взела си куфарите и — в живота… Няколко часа преди да хвърлим котва във Варненския залив, го викам при себе си. Кольо идва, сяда на дивана в приемната, аз почвам да го усуквам:
— Тъй и тъй, май имаш хър-мър с жена си?
— Всеки има. Да не би ти да нямаш? … — И ти си прав. Един аперитив?
— Ще тласна сто грама.
— Виж какво…
— Сечи направо!
— Дигнала си е чуковете, заминала … Жена ти, де. Да не вземеш сега…
Той мълчи, кръвта се оцежда от лицето му, наболата брада потъмнява, чашата затреперва в шепата му. Кольо се навежда над нея — така мъжете крият очите си и след малко бавно и старателно изпива ромът-бакарди. Дръпвам се, гледам през филистрина. Зная ли как са живели? … От добро ли е избягала тази жена и кой знае истината за двамата?…
След седмица го викам отново. Пътуваме за Туапсе — правим междинен рейс, докато ремонтират хладилната инсталация, след това ще товарим за Хайфон.
— Ще идваш ли във Виетнам?
— Де ще ходя.
— Рейсът няма да бъде по-малко от девет месеца. Помисли!
— Кажи защо да оставам? Имам някой лев вързан на книжка, ще го профукам по кръчмите … Ще я срещна някъде, беля ще стане … Няма какво да мисля.
В Туапсе малко преди полунощ заставам на трапа, чакам отпускарите. Те се точат на групи, подават ми паспортите си. Няма го само Янчев. Стискам зъби, за да не избухна пред другите. В това време далече по кея се задава човек. В тъмнината отгатвам — той е. Янчев идва, стъпва на парадния трап, но ме вижда и спира — ни напред, ни назад. От лявата страна сакото му е издуто, той крие нещо.
— Идвай, идвай — цедя думите. — Какво криеш?
Янчев приближава, от пазвата му се показват две ококорени очички, жълти лисичи ушленца, черна влажна муцунка. Той изважда палето — то е като катеричка, няма още и двайсет дни. Телцето му трепери, палето скимти жално.
— Виж го бе, другарю помполит, очите му са като на детенце!
Кольо ме гледа умолително, гневът се стопява в мене, казвам грубо:
— Влизай!
В юлското куршумено утро между редките облаци пробяга бледа луна. На фона на кенийския бряг се очертаха силуетите на два заседнали кораба.
Пилотският катер се зададе, направи красив завой и тръгна с нас. Беше с климатична инсталация и носеше звучното име „Помбо“. На палубата му двама африканци се боксираха на шега. Но шегата загрубя и ги разделиха. Насреща джунглата пъстрееше като войнишки маскировъчен халат.