Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Спомних си обещанието към Хайде да посетя баща й. Щяха да ни трябват провизии за бягството — храна, амуниции и кон за Хайде. Кой друг би могъл да се погрижи за това, ако не нейното семейство? Препуснах обратно към селцето. Не бързах, защото колкото по-тъмно ставаше, толкова по-трудно щяха да ме видят. Когато се добрах до селото, беше почти мръкнало. Поех по една пътека, пуста както винаги. Навсякъде съзирах пълни с подозрение и страх очи, които ме следят. Сред развалините на голяма базилика седеше някакъв мъж Минах край него и той се изправи. Оказа се свещеникът, онзи дето уби вампира при странноприемницата. Приближих го и попитах къде е къщата на Георгиу. Той ме погледна с обезумели от ужас очи и ми я посочи. Благодарих му, но свещеникът не отвърна нищо — мигом изчезна в сенките. Продължих по пътеката. В селото все така не се забелязваха никакви признаци на живот.
Пред къщата на Георгиу един мъж седеше на пейката. Беше Петро. Едва го познах, толкова угрижен и вглъбен изглеждаше. Когато ме видя, той възкликна и вдигна ръка за поздрав.
„Трябва да говоря с баща ти“, рекох аз. „В къщи ли е?“
Петро присви очи и поклати глава.
„Нося му вест“, казах аз, „съобщение.“ Наведох се от седлото. „От дъщеря му“, прошепнах тихо.
Петро учудено ме погледна. „По-добре влезте вътре“, рече той след кратко мълчание. Задържа юздите на коня ми, докато сляза, после ме въведе в къщата. Накара ме да седна до вратата, а една възрастна жена, майка му, предполагам, ни донесе по чаша вино. Едва сега Петро ме помоли да му кажа всичко, което знам.
Така и направих. При вестта, че Хайде е още жива, силното тяло на Петро сякаш възвърна формата си и олекна от облекчение. Но щом го помолих за провизии, страните му отново пребледняха. Майка му, дочула за какво говорим, се зае да го убеждава да изпълни поръчката ми. Той клатеше глава и отчаяно махаше с ръце.
„Трябва да знаете, господарю“, рече Петро, „че в тази къща няма нищо.“
Бръкнах под наметката и извадих кесия с пари. „Ето“, хвърлих я в скута му. „Върви където трябва и мълчи като гроб, направи всичко, за да ни набавиш необходимото. В противен случай със сестра ти е свършено.“
„С нас всички е свършено,“ отвърна простичко Петро.
„Какво искаш да кажеш?“
Петро стоеше с наведена глава. „Имах брат“, проговори най-сетне той. „Заедно бяхме клепти. Беше по-смел от най-смелия, но хората на пашата го заловиха и убиха.“
„Да“, кимнах бавно аз. „Помня, че ми разправяха за това.“
Петро продължи да се взира в краката си. „Изпитвахме отчаяние и гняв. Нападенията ни станаха по-нагли. Баща ми сякаш обяви война на всички турци. Аз му помагах.“ Петро ме погледна и се усмихна. „Вие сам видяхте едно от нашите нападения.“ Усмивката му изчезна. „Сега всичко свърши — ние сме обречени.“
„Да, повтаряш го непрекъснато, но какво имаш предвид?“ „Пашата го е решил.“
„Това са слухове и нищо повече“, намеси се майката.
„Да, не откъде идват тези слухове“, възрази Петро, „нали от самия паша?“
„Ако желаеше, той можеше да ни унищожи със своята конница — както дете размазва муха“, каза майката. „Не го направи. Защо?“ Тя прегърна сина си. „Бъди смел, Петро. Бъди мъж.“
„Мъж? А, да! Но ние не се бием срещу мъж!“