Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

— Аз бях бояджия, но вече не мога да боядисвам — промълви той.

Сетне погледна подозрително към Ястреба и се озъби, разтърсвайки червеникавата си, прашна, буйна коса.

— Ти си отнел името на майка ми — рече той. — Вече не я познавам и тя не ме познава. Тя все още много ме обича, ала ме напусна. Мъртва е.

Сърцето на Арен се сви, обаче момчето видя, че Ястреба само тръсна глава:

— Не, не е мъртва.

— Но ще бъде. Тя ще умре.

— Да. Както всеки, който е живял — каза жрецът. Бояджията изглеждаше за миг объркан от тези думи, после се хвърли право към Ястреба, хвана го за раменете и се наведе над него. Направи всичко това толкова бързо, че Арен не можа да му попречи, ала успя да се приближи достатъчно, за да чуе шепота му: „Открих пролома в мрака. Кралят стоеше там. Той го пази, той го владее. Носеше малък пламък, една свещица в ръката си. Духна я и тя угасна. Духна отново и тя се запали! Засвети!“ Ястреба не се възпротиви, че го държат и му шепнат в ухото. Просто попита:

— Къде се намираше, когато видя туй?

— В леглото.

— Сънуваше ли?

— Не.

— Отвъд стената?

— Не — отвърна бояджията, внезапно отрезвен и като че ли с неудобство. Той пусна жреца и отстъпи назад. — Не, аз… аз не зная къде е. Видях го, ама не знам къде е…

— Именно това искам да науча — обясни Ястреба.

— Мога да ти помогна.

— Как?

— Имаш лодка. Нали си дошъл с нея? Ще продължиш нататък. На запад ли отиваш? Там е пътят. Пътят към мястото, където е той. Трябва да има място, място тук, защото той е жив — не е като духовете и сенките, които прекосяват стената, и не е от тях… През стената могат да преминават само духове, но кралят е тяло, безсмъртна плът. Аз видях как неговият дъх запалва пламъка в мрака, пламъка, който бе угасен. Видях всичко това.

Лицето на мъжа се бе преобразило с дива красота в златисточервената светлина.

— Аз зная, че той е преодолял смъртта. Зная го. Отдадох своето магическо умение, за да го узная. Някога бях магьосник! Ти също го знаеш и отиваш там. Вземи ме със себе си.

Същата светлина падаше върху лицето на Ястреба, но го оставяше неподвижно и сурово.

— Опитвам се да отида — каза магьосникът.

— Вземи ме със себе си! Ястреба кимна леко.

— Ако си на брега, когато отплаваме — рече той студено като преди.

Бояджията отстъпи още крачка назад и се втренчи в него. Въодушевеният му вид бавно помръкваше, докато придоби странен, вглъбен израз, сякаш някаква разумна мисъл се мъчеше да си пробие път през бушуващите думи, чувства и видения в обърканото му съзнание. Накрая той се обърна, без да каже дума, и затича обратно по пътя, обгърнат от облака прах, който още не бе се уталожил след него. Арен пое дълбоко въздух с облекчение.

Ястреба също въздъхна, но не с лекота на сърцето.

— Е, добре — промълви той. — Странните пътища имат странни водачи. Да вървим. Арен пое редом с него.

— Нали няма да го вземеш с нас? — попита принцът.

— Това зависи от него.

В пристъп на гняв Арен помисли: „Зависи и от мен.“ Ала не каза нищо и те продължиха в мълчание.