Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
— Странна работа, Роджър — отбеляза той. — Помисли само. Преди малко оглеждахме трупа на удушена старица и посетихме някакъв малоумен шивач в затвора, който след няколко часа ще умре в страшни мъки на кладата. Сякаш смъртта е навсякъде — продължи той, — а убиецът с окървавените ръце непрестанно ни съпътства.
Седях, а него оставих на спокойствие да размишлява. В действителност, като обърна поглед назад към миналото, се чудя не толкова защо хората се избиват един друг, а след като толкова много обичаме кръвопролитията, защо не го правим по-често. Потупвах с ботуша си по дъното на лодката, погледът ми се рееше над реката. Огромни товарни баржи изхвърляха товара си от отпадъци и нечистотии по средата на реката. Бенджамин беше потънал напълно в мислите си, но аз долавях тревогата му. Старият Уолси обичаше да води хората за носа, най-вече своя племенник и мен, забавляваше се с малките си игрички, а нас караше да влизаме в тъмни стаи, пълни с убийци. (Имайте търпение да дочакате края на тази история и ще разберете какво имам предвид!)
Най-накрая стигнахме величествения манастир Сион. Назъбените му стени, съградени от бял камък, се провиждаха през редица от зелени дървета. Слязохме от лодката и се заизкачвахме по покрита с чакъл пътека към огромната му порта и към помещението за новодошлите. Облечени в бяло монахини запърхаха наоколо ни въодушевено, щастливи да посрещнат посетители. Красиво място беше Сион, имаше прохладни галерии и коридори, помещения с високи сводове и прекрасни градини. Не забравяйте, че това не беше какъв да е женски манастир. Монахините в него бяха едни от най-вещите лечители в Европа и лековете и грижите им са спасили живота на много хора. Старият Хенри обаче сложи точка на всичко, като изравни със земята манастира и заграби всичките му богатства. Негово величество кучият син!
Манастирът Сион представляваше прекрасна сграда, чиито обитателки полагаха грижи за болните и на мнозина са донесли изцеление. Въпреки това не можеха да направят кой знае какво за Джоана, голямата любов на Бенджамин. И преди съм я споменавал: дъщеря на уважаван търговец, съблазнена и изоставена от някакъв голям благородник, когото Бенджамин по-късно убил на дуел. Но Джоана — с прекрасни, разпилени коси, обграждащи бледото лице, с отпусната уста и безжизнени очи, вече била загубила разсъдъка си.
Щом се случеше в Лондон, Бенджамин винаги я посещаваше. Сядаше до нея и я прегръщаше, леко я полюляваше като дете, а тя бърбореше безсмислици и слагаше сол в раната му, защото си мислеше, че той е благородникът, който се е върнал да я поиска. Срещите им винаги бяха покъртителни. Не издържах на гледката и се запилявах да флиртувам с младите послушници. Накрая Бенджамин я откъсваше от себе си и грижовните монахини отвеждаха плачещата за своята погубена любов Джоана. Този път не беше по-различен и господарят напусна Сион с лице, обляно в сълзи. И както всеки път сграбчи ръката ми.
— Роджър — рече настоятелно той, — ако нещо ми се случи, закълни се, че ще закриляш Джоана!
И както всеки път се заклех. Не, не се безпокойте, останах верен на клетвата си! Години по-късно, когато негово величество кучият син срина манастирите и опразни абатствата, прибрах Джоана в дома си. В действителност вече я бях обезсмъртил: старият ми приятел Уил Шекспир написа пиеса за някакъв датски принц, който се шляе по сцената и се чуди и мае дали да убие майка си, която също е убийца. Не ми хареса и рекох на Уил, че трябва да я съкрати до един-единствен акт, в който Хамлет да удуши гадната кучка възможно най-бързо! Но знаете си го какъв е старият Уил Шекспир. Тих и свит — само скри лицето си в ръце и се разсмя.
Въпреки това му помогнах с една от сцените, в която датският принц докара до лудост годеницата си Офелия. (Ако ми позволите да отбележа, след като изгледах пиесата: не съм изненадан.) Бедната Офелия се появява като злочеста жена, която с букет цветя в ръце и коси разпилени като воал около нея, се удавя в реката. Ами всъщност Офелия беше Джоана, а реката е Темза. Мен ако питате, идеята се оказа прекрасна.
Върнахме се на кея. Бенджамин все още не беше се отърсил от тъгата.
— Нищо ли не могат да сторят? — попитах. Всячески се мъчех да намеря зрънце утеха за него и припряно добавих: — Господарю, повечето хора минават през Чистилището след смъртта си, но има такива като Таплоу или горката Джоана, които минават през него приживе.