Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
(Открай време съм си такъв, винаги готов да откликна с утешителна дума.) Бенджамин ме сграбчи за ръката и кимна, но чак когато се качихме на лодката, плесна с ръце.
— Чистилище — измърмори той.
— Какво, господарю?
Изгледа ме странно.
— Кога трябва да умре Таплоу?
Погледнах към слънцето.
— В два по пладне. Защо?
Бенджамин ме побутна навътре в лодката.
— Тогава да побързаме. Трябва да го видим. Трябва да го видим, че умира.
Закъсняхме. Полетата около Смитфийлд гъмжаха от хора. Пазарът на коне беше изоставен, тезгясите стояха празни, магазините пустееха. Цял Лондон се беше стекъл на широкото голо пространство. Главите на всички бяха извити към издигнатата на хребета на малък хълм клада, съвсем близо до бесилка с три разклонения. Тълпата беше безчислена, нямаше къде игла да падне, изключено беше да си пробием път напред. Лондончани до един бяха там. Под дрипите, коприната и вълната телата им воняха на пот. Мислите им до една бяха съсредоточени върху зрелището на кладата, където щеше да изгори човек. Надзъртахме над главите им.
Седнал на висок стол, Таплоу вече беше завързан към стълба на кладата, ръцете и краката му бяха здраво омотани, главата и лицето му бяха отчасти покрити от качулка. До стола вече бяха приготвени снопове зелени пръчки със сухи краища на височината на слабините на жертвата. Маскираните палачи обикаляха, сякаш вземаха участие в подготовката на представление и нагласяваха сноповете, така че въздействието да бъде най-силно. Стегнати редици от войници накараха тълпата да отстъпи назад. От струпаното множество вече се чуваха викове: „Не се бавете!“, „Убийте негодника!“, придружени с обичайния порой от отпадъци.
— Трябва да идем по-близо! — каза Бенджамин.
— Защо, господарю? — рекох умолително аз.
— Един човек ще умре.
Повдигнах се на пръсти.
— Късно е. Факлата подпали кладата.
Наблюдавах как палачът пали сноповете пръчки, но изглежда струпаните подпалки на кладата бяха прекалено сурови и не можеха да се запалят. Бенджамин отчаяно гледаше към големите порти на манастира „Сейнт Бартоломю“: на балкона вече седяха добре облечените благородници, които бяха извели децата си на разходка. Носеха си и захаросани ябълки, блюда със сладкиши и кани с вино, за да бъде забавлението им пълно.
Бенджамин измъкна една от заповедите на Уолси от кесията си — беше едно от писмата, с които кардиналът му даваше достъп до всяко място, което пожелае. Господарят ми ме сграбчи за ръката и ме заблъска напред. Началникът на стражата пред „Сейнт Бартоломю“ ни пусна да минем и ние прекосихме потъналото в мрак пространство под входната арка, изкачихме се по стъпалата към стаята с балкона. Щом Бенджамин показа заповедта си, разблъска недоволстващите зрители и най-накрая намери място, откъдето и двамата можехме да наблюдаваме добре екзекуцията на общинската ливада в Смитфийлд. Подсвиркванията от тълпата бяха станали още по-настойчиви, понеже палачите не бързаха с работата си.
(Смъртта на кладата е ужасно нещо, повярвайте! Веднъж, когато бях във Венеция, Инквизицията ме залови, съди и осъди на смърт на кладата на големия площад пред „Сан Марко“. Озовах се вързан за стълба на кладата, а струпаните съчки вече бяха запалени, когато съдбата за пореден път се намеси. Това обаче е история, която ще разкажа друг път!)
Както и да е, като погледна назад към изминалите години, мога да си представя какво му е било на горкия нещастник на кладата в Смитфийлд. Инквизицията не си поплюваше, но палачите й не ги биваше за нищо. Отново допряха факлите към струпаната клада, ала огънят едва близна стъпалата и глезените на осъдения. Нещастникът изпищя.
— О, Иисусе, сине Давидов!
Щом чу писъка му, тълпата стаи дъх. Бенджамин гледаше като омагьосан, аз повече гледах него, отколкото осъдения. Вече ви казах, че Бенджамин изпитва ужас от публичните екзекуции.
— Защо сме тук, господарю? — прошепнах.
— Млъкни, Роджър! — просъска той.
Пламъците вече бяха достатъчно буйни, за да стигнат до двете торби с барут, вързани за врата на осъдения. Чу се оглушителен тътен и огънят лумна по-силно. Главата на осъдения увисна назад и качулката се свлече. Пламъците вече закриваха всичко. Устните на Таплоу продължаваха да се движат, макар гърлото му да беше вече толкова обгорено, че от него не излизаше ни звук. Огънят облиза лицето му, устата му почерня, устните му се сгърчиха към венците. Крайниците му се разпаднаха в бълбукаща маса от мазнина, течност и кръв.
— Бог да се смили над него! — промърмори Бенджамин. — Щеше ми се да бях видял лицето му ясно само още веднъж.