Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
Излязох от помещението за покойниците. Светлината още беше мъжделива, вятърът изтикваше мъглата на кълбящи се струйки, сякаш наоколо се движеше армия от призраци. Бях толкова вглъбена в себе си, че се спънах в алебардата, нарочно оставена напряко на прага. Когато се претърколих напред, някой хвърли върху главата ми парче грубо зебло, вонящо на катран, и една ръка се сключи около гърлото ми и го стегна като примка. Гласът беше неясен, просто дрезгав шепот:
— Матилда, Матилда, кажи на господарката си да не любопитства! Стойте си в стаите и си гледайте ръкоделието!
Хватката се затегна. Започнах да се задушавам, после ръката ме пусна и ме блъсна грубо напред. Хватката беше толкова жестока, зеблото беше увито толкова стегнато около мен, че докато се съвзема и успея да махна плата от очите си, нападателят ми си беше отишъл и нямаше нищо, освен мъглата, миризмите от обширната пустош и приглушените звуци на пробуждащия се дворец. Изправих се.
Когато се върнах, Изабела бе коленичила на молитвеното си столче, облечена и наметната с мантия, по-скромна и смирена от послушница в манастир. Известно време просто стоях облегната на вратата, чудейки се кой ме бе нападнал и защо. Гърлото и шията ме боляха, бузите ми горяха, тялото ми се къпеше в лепкава пот. Поех дълбоко въздух, застанах зад нея и надникнах към малкия красиво изписан часослов, от който четеше. Главната буква „А“ на молитвата Adjutorium nostrum in nomine Domini — „Нашата помощ е в името Божие“ — беше изящно изрисувана, макар че самата миниатюра извика у мен усмивка — картината изобразяваше ято гарвани, предрешени като принцове, слушащи проповед, изнасяна от котка, с епископска митра и филон.
Изабела се обърна рязко — очите й светеха палаво.
— Мастър Розалети нарисува това. Той е не само духовник, но и опитен рисувач. Някога е бил бенедиктински монах — тя бъбреше неспирно. — Е, някога е бил женен, но съпругата му била премазана от каруца, затова станал духовник.
— Значи познавате Розалети добре, милейди?
— Разбира се — той беше мой възпитател. Той знае всички истории за Артур и неговите рицари.
— Но вие казахте, че е шпионин.
— Логично е — засмя се Изабела, изправяйки се на крака. — Всички в моята прислуга, с изключение на теб, са шпиони! Така наречените Secreti, тайните съветници, пасмината на Марини, кръжат навсякъде. Във всеки случай, точно след пладне трябва да се срещнем с Розалети и Казалес — усмивката й помръкна, когато забеляза ожулванията по лицето и шията ми, и ръката й се измъкна изпод мантията и се насочи към мен. — О, Матилда, какво има? — Тя докосна леко брадичката ми: в сините й очи се четеше тревога. — Матилда, какво се е случило?
Разказах й за посещението си в стаята на покойниците, и за последвалото нападение. Изабела седеше и слушаше, потропвайки с крак по едно столче. След като свърших, тя задърпа един конец на маншета си.
— Не знам — промърмори тя, — защо му е на някого да те напада. Заради случилото се снощи ли е било? Заради отиването ти в стаята на Пурт или в стаята за покойници? — тя сви рамене. — Би могъл да го е сторил всеки: Луи, някой от тайните съветници?
Тя се обърна към масата и затвори часослова:
— Вслушай се в шумовете на двореца, Матилда! Ние седим и чуваме звуците. Виждаме как хората отиват тук и там, но не знаем какво се случва в действителност. Същото е вярно за теб, за мен…
Вгледах се в тази млада жена, в много отношения просто едно средство в бащините си планове; дете сред възрастни, гълъбица сред ястребите. А дали наистина беше такава? Понякога тя проявяваше лукавство и хитрост, с които баща й би трябвало да се гордее.
— Едно нещо свързва тамплиерите, клането в къщата на дьо Витри и смъртта на англичанина Пурт — тя се усмихна. — И това съм аз! — тя направи физиономия, когато се втренчих озадачено в нея. — Баща ми трябва да плати огромна зестра на англичаните, но хазната му е празна. Плячкосването на богатствата на тамплиерите ще помогне за напълването й. Дьо Витри беше един от неговите банкери. Той преговаряше от името на тамплиерите и на други търговци, като например представителите на фамилията Фрескобалди от Италия. Смъртта на дьо Витри — тя кимна — може да се окаже истински удар за него.